Нощта се спусна изневиделица, може би защото се притесняваше от нея. Вейлин виждаше дебнещи стрелци във всяка сянка и на няколко пъти се хвърляше към укритие, но при по-внимателен поглед се оказваше, че предполагаемите нападатели са храсталаци или стърчащи дънери. След сблъсъка бе спрял да почине само веднъж. Бърза глътка вода зад едно дебело дърво, без да спира да оглежда за врагове. Тичането му се струваше по-безопасно — движеща се мишена се поразяваше по-трудно. С падането на мрака обаче и това минимално чувство за сигурност се изпари. Все едно тичаше към бездна и всяка стъпка можеше да доведе до болезнено падане. На два пъти се спъваше и падаше и накрая се наложи да приеме, че ще трябва да се движи ходом.
Намираше посоката според северната звезда, когато излезеше на поляна или изкатереше удобно дърво. Движеше се стабилно на юг, но нямаше как да определи изминатото разстояние. Взираше се напред с нарастващо отчаяние, с надеждата да види сребристата повърхност на реката. При следващото спиране за коригиране на посоката зърна огън. Трепкаща оранжева светлинка сред черно-синия мрак.
„Продължавай да тичаш.“ Завъртя се, следвайки инстинктивната команда, и направи нова крачка на юг, но спря. Никое от момчетата от Ордена нямаше да запали огън по време на изпитанието. Просто не можеха да се разтакават. Огънят можеше да е случаен, просто кралски лесничеи, излезли на обход. Но нещо го караше да се съмнява, нашепващ за нередности глас в главата му. Усещането бе странно, почти музикално.
Вейлин се обърна, сложи стрела на тетивата и тръгна предпазливо към светлинката. Знаеше, че поема двоен риск, като едновременно проверява и губи време, защото до крайния срок на изпитанието не оставаше много. Но просто трябваше да разбере.
Светлинката бавно се превърна в огън, трепкащи червени и златисти пламъци сред безкрайния мрак. Вейлин спря и се разтвори за песента на гората, заслушан в нощното ехо, докато не различи гласовете. Мъжки. Два. Спорещи.
Приближи се с ловната походка, на която ги бе научил инструктор Хутрил. Вдигаше ходилото си съвсем малко и го плъзгаше напред и настрани, опипвайки почвата за издайнически клончета и съчки, преди да пристъпи. Гласовете станаха по-ясни и потвърдиха подозренията му. Двамата мъже се препираха разгорещено.
— Не спира да кърви! — изхленчи жално единият глас, чийто собственик още не се виждаше. — Направо съм като заклано прасе.
— Ами спри да го чоплиш, глупако! — отвърна му раздразнено просъскване. Този вече се виждаше. Набит мъж, отдясно на огъня, а мечът на гърба и лъкът до него накараха Вейлин да потръпне. „Не е съвпадение.“ Мъжът гледаше чувала между краката си и не спираше да обижда другаря си.
— Малкото копеленце! — продължи да хленчи първият, без да обръща внимание на гълчането. — Как се престори на умряло подлото малко копеленце!
— Предупредиха те, че са корави — отвърна набитият. — Трябваше да му шибнеш още една стрела за всеки случай, преди да се приближиш.
— Ама нали го уцелих във врата? Трябваше да е достатъчно. Виждал съм големи мъже, които рухват като чувал с картофи от такава рана. А не като това малко лайно. Да го бяхме оставили жив още малко…
— Ти си гнусно животно. — Думите на набития бяха язвителни. Той продължаваше да се взира намръщено в съдържанието на чувала. После каза: — Нещо не съм сигурен, че е той.
Вейлин с мъка удържа туптенето на сърцето си и погледна чувала; забеляза издутата му форма и тъмното петно в долния край. Осъзнаването се стовари отгоре му и гората сякаш се разлюля. Едва успя да спре ужасеното си възклицание, което щеше да доведе до сигурна смърт.
— Дай да погледна — каза хленчещият и се появи пред очите на Вейлин. Беше нисък, хилав, с остри черти, рехава брада и кокалесто лице. Стискаше лявата си ръка от която, макар да бе превързана, продължаваше да капе кръв. — Той трябва да е. — Гласът му бе някак отчаян. — Нали чу какво каза другият?
„Другият?“ Вейлин се напъна да чуе повече; още му се гадеше, но туптенето на сърцето му преминаваше в нарастващ гняв.
— От тоя ме побиват тръпки — отвърна набитият. — Няма да му повярвам дори да каже, че небето е синьо. — Намръщи се, бръкна в чувала, извади главата за косата и се взря в разкривените черти. Вейлин щеше да повърне отново, ако в стомаха му бе останало нещо. „Микел! Убили са Микел!“
— Може да е той — изсумтя набитият. — Смъртта може да промени лицето. Ама нещо не виждам семейна прилика.
— Брак щеше да знае. Каза, че е виждал момчето и преди. — Хленчещият отново се дръпна встрани от огъня. — Той къде се дяна? Трябваше да се е върнал досега.
— Аха. — Другият мъж върна трофея в чувала. — Ама явно го няма.
Хленчещият замълча за миг, после промърмори:
— Малки орденски лайненца.
