— Лонаките нямат дума за тайна. Знаеш ли това? За тях всичко е важно, трябва да се запише и да се разказва, пак и пак. Орденът има други вярвания. Участвали сме в сражения, които оставят сто трупа, а за тях не се е чувала и дума. Орденът често се сражава в сенките, без почести и награди. Ние нямаме знамена. — Той хвърли оперението в огъня. Мокрите пера изсъскаха, след което почерняха и се свиха. — Микел е убит от мечка. Рядко се срещат в Урлиш, но все пак ги има. Ти си открил останките и си ми докладвал. Утре инструктор Хутрил ще ги прибере и ще предадем нашия брат на огъня и ще благодарим за живота му.
Вейлин не изпита шок, нито изненада. Очевидно ставаше дума за неща, които не разбираше.
— Учителю, защо ме предупредихте да не помагам на другите?
Солис продължи да се взира в огъня и в един момент момчето реши, че няма да му отговори.
— Когато постъпим в Ордена, прекъсваме кръвните си връзки. Ние го осъзнаваме, а външните хора не. Понякога Орденът не може да ни защити от враждите, които бушуват навън. Не винаги може да те предпазим. Предположих, че останалите няма да се превърнат в мишени. — Пръстите му бяха побелели от стискане на ръжена, а мускулите на бузите му трепереха от потиснат гняв. — Сгреших и Микел плати цената.
„Баща ми. Искали са да ме убият, за да го засегнат. Които и да са, явно не го познават добре.“
— Учителю, ами вълкът? Защо ми се притече на помощ?
Инструктор Солис остави ръжена и потърка замислено брадичката си.
— Това е нещото, което не разбирам. Обикалял съм и съм виждал много неща, но не и вълк, убиващ хора не за храна. — Поклати глава. — Вълците не правят така. Тук е замесено нещо друго. Нещо, докосващо Мрачното.
Вейлин потрепери. Мрачното. Слугите на баща му използваха тази дума понякога, с приглушени гласове, когато мислеха, че никой няма да ги чуе. Хората я употребяваха, когато се случваха неща, които не бива да се случват: деца, родени с обезцветения кръвен знак на лицата, кучета, раждащи котки, кораби, които плават в морето без екипаж. Мрачното.
— Двама от братята ти се върнаха преди теб — продължи Солис. — По-добре иди да им кажеш за Микел.
Разговорът явно бе приключил. Солис нямаше да му каже нищо повече. Беше очевидно и тъжно. Инструктор Солис разполагаше с много истории и богат опит, знаеше много повече от правилното хващане на меча и под какъв ъгъл да се атакуват очите на противника, но Вейлин подозираше, че рядко ги споделя. Момчето искаше да узнае повече за военните кланове на лонаките и за Върховната жрица, както и за Мрачното, но очите на Солис бяха фиксирани в огъня, замислени, както често се случваше и с баща му.
— Добре, учителю. — Вейлин се изправи, допи млякото на една глътка, уви се с одеялото и взе мокрите си дрехи.
— Не казвай на никого, Сорна. — В гласа на Солис се долавяше заповедната нотка, която използваше преди да удари някого с пръчката. — Не се предоверявай на никого. Това е тайна, от която може да зависи животът ти.
— Добре, учителю — повтори Вейлин.
Тръгна по студения коридор към северната кула. Трепереше толкова силно, че се чудеше дали ще стигне до стъпалата, но млякото на Солис му бе дало достатъчно топлина и енергия, за да довърши пътешествието си.
Когато се довлече до вратата, откри Дентос и Баркус, отпуснати на леглата си. Умората бе видимо изписана на лицата им. Странно, но двамата се оживиха при появата му и се надигнаха да го поздравят с потупване по гърба и пресилени шеги.
— Не можа да намериш пътя в тъмното, а? — засмя се Баркус. — Щях да го изпреваря този, ако не ме беше повлякло течението.
— Течение ли? — Вейлин беше слисан от топлото посрещане.
— Пресякох твърде рано — обясни Баркус. — Много близо до теснините. Честно ти казвам, мислех, че съм свършен. Изхвърли ме точно срещу портите, но Дентос вече бе стигнал.
Вейлин хвърли дрехите на леглото си и се приближи до огъня, наслаждаваше се на топлината.
— Значи ти си първи, Дентос?
— Аха. Бях сигурен, че ще е Кейнис, ама не е цъфнал още.
Вейлин също бе изненадан. Кейнис се оправяше сред природата много по-добре от всички. Но все пак му липсваше скоростта на Дентос и силата на Баркус.
— Поне бихме другите групи — обади се едрото момче. — От тях още никой не се е появил. Мързеливи копелета.
— Аха — съгласи се Дентос. — Подминах неколцина. Загубени като девица в бардак.
Вейлин се намръщи.
— Какво е бардак?
Другите двама се спогледаха ухилено и Баркус смени темата.
— Отмъкнахме ябълки от кухнята. — Отметна одеялото от леглото и показа плячката. — И пай. Ще си направим пир, като се появят останалите. — Взе една ябълка и отхапа. Краденето се бе превърнало в универсален навик. Дори най-дребното нещо изчезваше, ако не бъдеше надлежно скрито. Сламата в дюшеците им бе заменена от всяко парченце плат и мека кожа, което успееха да докопат. Наказанията бяха сериозни, но без поучения за морал и честност, и момчетата бързо осъзнаха, че ги наказват не за кражбите, а за това, че са ги хванали. Баркус беше най-печеният, особено що се отнасяше до храната, а Микел бе специализирал в дрехите… Микел.
