„Брак… Значи това е името му.“ Вейлин се зачуди дали някой ще носи жалейка за Брак. Дали вдовица, майка или брат ще благодарят за живота му и за добротата и мъдростта, които е оставил след себе си. Но Брак беше разбойник, причакващ момчета в гората, така че се съмняваше. Никой нямаше да плаче за него… нито пък за тези двамата. Юмрукът му се сви около лъка и той насочи стрелата към гърлото на набития. Щеше да убие този и да рани другия. Стрела в крака или в корема щеше да свърши работа. След това щеше да го накара да признае всичко, а после да го убие. „За Микел.“
Нещо изръмжа откъм гората, нещо скрито и смъртоносно.
Вейлин се завъртя твърде късно и бе повален от мускулестото тяло, лъкът изхвърча от ръцете му. Посегна за ножа и ритна инстинктивно, но не уцели нищо. Изправи се и чу писъци на ужас и болка. Нещо мокро го плисна в лицето и опари очите му. Залитна, усетил вкуса на кръв, и трескаво посегна да се обърше. Успя да види притихналия лагер и двете жълти очи — блестяха на светлината на огъня над окървавената муцуна. Очите срещнаха неговите, примигнаха и вълкът изчезна.
В главата му заподскачаха трескави мисли. „Проследил ме е… Красив си… Проследи ме дотук и уби тези мъже… Красив вълк… Те са убили Микел… Няма семейна прилика…“
„СТИГА!“
Успя да обуздае вихъра от мисли и пое дълбоко дъх, за да се успокои, после се приближи до лагера. Набитият лежеше по гръб и стискаше разкъсаното си гърло, а лицето му бе замръзнало от страх. Хленчещият бе успял да направи няколко крачки, преди да бъде застигнат. Главата му бе извъртяна под неестествен ъгъл. От миризмата, която се носеше наоколо, бе очевидно, че се е изпуснал. Вълкът бе изчезнал безследно и се чуваше само шумоленето на раздвижваните от вятъра листа.
Вейлин погледна колебливо чувала. „Какво да правя с Микел?“
— Микел е мъртъв — каза Вейлин на инструктор Солис. Водата се стичаше от лицето му. Преди няколко мили бе започнало да вали и докато изкатери хълма до портата бе подгизнал. Бе изтръпнал от изтощение и шок от събитията в гората и едва успяваше да говори. — Убийци в гората.
Краката му омекнаха внезапно и той залитна, но Солис успя да го подхване навреме.
— Колко?
— Трима. Толкова видях. Мъртви са. — И подаде на инструктора оперението на стрелата си.
Солис повика учителя Хутрил да пази портата и въведе Вейлин вътре. Вместо да го прати в момчешката стая в северната кула, го заведе в собствените си покои, малко помещение в стената на южния бастион. Хвърли дърва в огъня и накара момчето да съблече мокрите си дрехи и да се увие с одеяло, докато пламъците в камината се разгаряха.
След това му предложи горещо мляко.
— Сега разкажи какво се случи. Всичко, което помниш. Не пропускай нищо.
Вейлин му разказа за вълка и за човека, когото бе застрелял, за хленчещия и набития… за Микел.
— Къде е?
— Кое, учителю?
— Главата.
— Зарових я. — Вейлин потисна поредната тръпка и отпи от млякото. — Изкопах дупка с ножа си. Не ми хрумна нищо друго.
Инструктор Солис кимна и се взря в оперението на стрелата, бледите му очи бяха неразгадаеми. Вейлин огледа стаята и видя, че не е толкова празна, колкото си бе мислил. На стената бяха окачени различни оръжия: алебарда, дълго копие с метален връх, боздуган с каменна топка, както и най-различни ками и ножове. На полицата имаше няколко книги и липсата на прах показваше, че не са само за украса. На отсрещната стена висеше нещо като украса от опъната в рамка козя кожа, изрисувана с примитивни фигури и непознати символи.
— Лонакско бойно знаме — обясни Солис и Вейлин се притесни, че е видял какво гледа: чувстваше се като шпионин. За негова изненада инструкторът продължи да обяснява: — Лонакските момчета се присъединяват към военните кланове от най-ранна възраст. Всеки клан си има собствено знаме и членовете му се заклеват да умрат в негова защита.
Вейлин обърса капка вода от носа си.
— А какво означават символите, учителю?
— Изброяват битките на клана, колко глави са отрязали и какви почести са получили от Върховната жрица. Лонаките обичат историята. Наказват децата, които не могат да изрецитират историята на клана си. Твърди се, че имат една от най-богатите библиотеки на света, но никой чужденец не я е виждал. Могат да седят с часове около огъня и да слушат историите на шаманите. Особено си падат по героични легенди за малочислени кланове, печелещи победи въпреки всичко, за смели воини, търсещи изгубени талисмани в недрата на земята… за момчета, справящи се с убийци в гората с помощта на вълк.
Вейлин го изгледа остро.
— Това не е легенда, учителю.
Солис сложи нова цепеница и тя разпръсна искри в огнището. Той разрови жарта с ръжена и заговори, без да поглежда момчето:
