Вейлин го погледна и потърси в лицето му признаци за нередност. Норта определено бе различен, умората, която замъгляваше очите му след Мартиш, бе изчезнала, заменена от нещо, което Вейлин разпозна едва след няколко секунди. „Той е щастлив.“
— Братко — каза той. — Трябва да знам. Тя докосна ли те?
Изражението на Норта беше едновременно развеселено и предпазливо.
— Веднъж баща ми ми каза, че има някои неща, които един благородник не обсъжда.
Вейлин за миг се поколеба дали да завижда, или да се ядосва, че Норта е могъл да отхвърли клетвите си с такава лекота. Сам се изненада, че не чувства нито едно от двете.
— Исках да кажа…
Чу се дращене на нокти по камък и Вейлин положи усилия да скрие тревогата си, когато бойната котка Снежинка дотича при тях: прескочи една паднала колона и едва не събори Норта, като притисна голямата си глава към него със силно мъркане.
— Здравей, досаден звяр такъв — поздрави я Норта и я почеса зад ушите, като че ли беше котенце. Вейлин не можа да се сдържи и почна да отстъпва. Явната сила на животното караше дори Белег да изглежда слаб в сравнение с него.
— Тя няма да те нарани — увери го Норта и почеса котката по челюстта, когато тя изви глава. — Села няма да ѝ позволи.
Норта го поведе през руините към група сгради, които изглеждаха по-здрави от останалите. Там имаше хора, трийсетина, на различна възраст, а наоколо тичаха и няколко деца. Повечето възрастни изгледаха Вейлин със смесица от страх и подозрение, а някои — откровено враждебно. Странно, но не показваха никаква боязън от Снежинка; две деца даже дотичаха да я погалят.
— Защо не му взе меча? — попита един висок чернобрад мъж. Стискаше дебела тояга, а иззад краката му надзърташе момиченце, ококорено от страх и любопитство.
— Не е моя работа да го вземам — отвърна Норта със спокоен тон. — Теб също те съветвам да не опитваш, Ранил.
Вейлин забеляза, че хората избягват погледа му. Някои даже прикриха лицата си, макар че не познаваше никого от тях. Освен това в него шепнеше кръвната песен, с тон, който не бе чувал досега и който звучеше почти като одобрение.
Норта спря до един набит младеж, който за разлика от другите не им обръщаше никакво внимание. Седеше сред купчини тръстика и ръцете му се движеха сръчно, докато сплиташе дългите стъбла с несъзнателно умение. Наблизо лежаха няколко завършени конусовидни кошници, които изглеждаха съвсем еднакви.
— Това е Плетача — каза Норта на Вейлин. — На него трябва да благодариш, задето нямаш счупени ребра.
— Лечител ли сте, господине? — обърна се Вейлин към младежа.
Плетача се взря нагоре към него с невиждащи очи и смътна усмивка на широкото си лице. След малко премигна, сякаш го забеляза чак сега.
— Всичко вътре счупено, разкъсано — избъбри толкова бързо, че Вейлин едва успя да разбере думите. — Кости, вени, мускули, органи. Имаше нужда от поправка. Дълга поправка.
— Ти ли ме поправи? — попита Вейлин.
— Поправих — съгласи се Плетача. Премигна пак и се върна към работата си, пръстите му подновиха ловките си движения без повече спиране. Не вдигна очи, когато Норта дръпна Вейлин настрана.
— Той слабоумен ли е? — попита Вейлин.
— Никой не знае със сигурност. Седи по цял ден тук и си плете кошниците, и рядко говори. Не плете единствено когато лекува.
— Как може да е усвоил лечителското изкуство?
Норта спря и запретна левия си ръкав. По предмишницата му минаваше тънък белег, блед и едва забележим.
— Докато се измъквах с бой от палатката на Военачалника, един от неговите хора ми разпра ръката с копие. Заших раната, доколкото можах, но не съм лечител. Докато навляза в планините, беше започнала гангрена, плътта около разреза беше черна и вонеше. Когато се озовах сред тези хора, Плетача остави тръстиките си, дойде и сложи длани на ръката ми. Почувствах… топлина, почти като парене. Когато си махна ръцете, раната изглеждаше така, както я виждаш.
Вейлин погледна пак Плетача, който седеше заобиколен от тръстиките и кошниците си, и отново долови шепота на кръвната песен.
— Мрачното — каза той. Хвърли поглед към предпазливите лица на останалите и смисълът на новия тон на песента му се изясни. — Те всички го притежават.
Норта се приведе към него и заговори тихо:
— Както и ти, братко. Как иначе би могъл да ме откриеш? — Ухили се на смайването на Вейлин. — Криеше го толкова добре, през всичките тези години. Никой от нас си нямаше и представа. Но не можа да го скриеш от Села. Тя ми каза какво си направил за нея, за което ти благодаря най-смирено. В края на краищата иначе никога нямаше да се срещнем. Хайде, тя ни чака.
Намериха Села в лагера, разположен на голям площад в центъра на града. Дим се издигаше от огъня, върху който бе окачено димящо котле с яхния. Села не беше сама: Плюй пръхтеше щастливо, докато го галеше по хълбоците. Пръхтенето му се превърна в познатото раздразнено цвилене, щом Вейлин се приближи, сякаш конят се възмущаваше от това натрапничество.
