Села се усмихна тъжно, докато разстилаше шала върху коленете си. Пръстите ѝ се плъзнаха по деликатната златиста шарка. „Мама го носи цял живот — каза тя със знаци. — Когато умря, той премина у мен. Посланието му е безценно за вярващи като нас. Виж.“ Тя посочи един символ, втъкан в коприната, полумесец, ограден с кръг от звезди. „Луната, символът на спокойния размисъл, от който произтичат разумът и равновесието.“ После посочи златен кръг, обрамчен с пламъци. „Ето го и Слънцето, източника на страст, любов, гняв.“ Пръстът ѝ се плъзна към дървото в центъра на шала. „Ние съществуваме тук, между двете. Израснали от земята, топлени от слънцето, охлаждани от лунната нощ. Сърцето на брат ти е било притеглено твърде дълбоко в царството на слънцето, изгаряно от гняв и съжаление. Сега той се охлади и се обръща към луната за напътствие.“
— По свой собствен избор или благодарение на твоето докосване?
Усмивката ѝ стана срамежлива.
„Страхувах се от него, когато Снежинка ме потърси с вестта за неговото пристигане. Намерихме го паднал от коня, бълнуваше от треската, предизвикана от раните му. Другите искаха да го убият, но аз не им позволих. Знаех какъв е той, а човек с неговите умения може да ни бъде полезен, затова го докоснах.“ Спря и сведе поглед към покритите си с ръкавици ръце. „Нищо не се случи. За първи път не почувствах прилив на сила, не изпитах усещане за контрол.“ По бузите ѝ бавно плъзна руменина. „Аз мога да го докосвам.“
„Нещо, за което, сигурен съм, той е много благодарен“, помисли си Вейлин със завист.
— Значи той не изпълнява повелите ти? Не е… — засуети се, търсейки правилната дума — поробен?
„Мама ми каза, че така ще стане. Че един ден ще срещна човек, неуязвим за моето докосване, и двамата ще се свържем. При хората с нашата дарба винаги става така. Брат ти е толкова свободен, колкото е бил винаги.“ Усмивката ѝ помръкна и в очите ѝ се появи съчувствие. „По-свободен от теб, струва ми се.“
Вейлин извърна очи.
— Той ми каза какво е направил за него Плетача — промърмори, за да смени темата. — Всички хора тук са докоснати от Мрачното, нали?
Ръцете ѝ трепнаха раздразнено и челото ѝ се сбърчи.
„«Мрачното» е дума за невежите. Хората тук са Надарени. Имат различни сили, различни способности. Но са Надарени. Също като теб.“
Той кимна.
— Това е, което видя в мен преди толкова години, нали? Знаела си преди самият аз да разбера.
„Твоята дарба е рядка и ценна. Майка ми я наричаше Зовът на ловеца. В дните на Четирите васалства са я знаели като Бойно зрение. Сеордите…“
— Кръвна песен — каза той.
Тя кимна.
„Нараснала е от последната ни среща. Усещам го. Ти си я усъвършенствал, усвоил си добре музиката ѝ. Но все още имаш много да учиш.“
— Можеш ли ти да ме научиш? — Вейлин се изненада от надеждата, прозвучала в гласа му.
Тя поклати глава.
„Не, но има други, по-стари и по-мъдри, със същата дарба. Те могат да те наставляват.“
— Как да ги намеря?
„Твоята песен те свързва с тях. Тя ще ги намери. Ти трябва просто да я следваш. Помни, че дарбата ти е рядка. Може да минат години преди да намериш човек, който да те напътства.“
Вейлин се поколеба преди да зададе следващия въпрос. Беше пазил тайната толкова дълго, че се бе превърнала в навик, който му бе трудно да наруши.
— Има нещо, което трябва да знам. Как така срещнах двама мъже, вече мъртви, които говореха с един и същи глас?
На лицето ѝ внезапно се изписа предпазливост и минаха няколко секунди преди ръцете ѝ да заговорят отново.
„Те са ти желали злото, тези мъже?“
Той се замисли за убийците в Дома на Четвъртия орден и гибелното отчаяние на Хентес Мустор.
— Да, желаеха ми злото.
Ръцете на Села се раздвижиха със странна колебливост, каквато той не бе забелязвал у нея досега.
„Сред Надарените се носят разни истории… Стари истории… Митове… За Надарени, които можели да се връщат…“
Той се намръщи.
— Да се връщат откъде?
„От мястото, където свършват всички пътувания… От Отвъдното… От смъртта. Те вземат телата на живите, носят ги като плащ. Дали такова нещо може да бъде направено наистина, не знам. Думите ти са… тревожни.“
— „Някога бяха седем.“ Знаеш ли какво означава това?
„Някога е имало седем ордена на вашата вяра. Това е стара история.“
— А истинска ли е?
Тя сви рамене.
„Твоята вяра не е моя и знам малко за историята ѝ.“
Той пак хвърли поглед към лагера и уплашените му обитатели.
— И всички тези хора следват твоите вярвания?
Тя се засмя и поклати глава.
„Тук само аз следвам пътя на Слънцето и Луната. Сред нас има Търсачи, Асценденти, следовници на кумбраелския бог и дори няколко привърженици на твоята Вяра. Обединяват ни не вярванията, а дарбите ни.“
— Ерлин ли доведе всички тези хора тук?
„Някои. Когато доведе мен, тук бяха само Харлик и неколцина други. Други дойдоха по-късно, бягаха от страха и омразата, които предизвикват хора като нас заради дарбите си. Това място… — Тя посочи заобикалящите ги руини. — Тук някога е имало голяма сила. Надарените са били закриляни в този град, дори възхвалявани. Ехото от онова време все още е достатъчно силно, за да ни привлича. Ти го усещаш, нали?“
