Прегръдката на Села бе топла, а усмивката ѝ — широка, макар Вейлин да забеляза, че носи ръкавици и отбягва контакт с кожата му. Ръцете ѝ се движеха също толкова плавно, както ги помнеше.
„По-висок си“, каза му тя.
— Ти също. — Той кимна към Плюй, който сега душеше един прещип със заучено безразличие към господаря си. — Той те харесва. Обикновено мрази всеки, попаднал му пред очите.
„Не е омраза — казаха ръцете ѝ. — Гняв е. Паметта му е дълга, като за кон. Той помни равнините, където е отраснал. Безкрайни треви, необятни небеса. Жадува да се върне там.“
Тя спря, за да лепне една целувка на устните на Норта, когато той я придърпа към себе си с небрежна фамилиарност, което породи неловък момент. „Значи тя го е докоснала.“
Плюй изцвили рязко и тревожно, когато Снежинка се появи с големи скокове, и щеше да побегне, ако Села не го бе успокоила, галейки го по шията. Тя обърна очи към бойната котка и я накара да се закове на място. Вейлин долови шепота на кръвната песен, докато погледът на Села оставаше вперен в котката. След съвсем кратка пауза Снежинка премигна, тръсна объркано глава, хукна в друга посока и изчезна сред руините.
„Иска да си играе с коня ти — каза Села. — Но вече ще стои далеч от него.“ Отиде до огъня и вдигна котлето с яхния от триножника.
— Ще хапнеш ли с нас, братко? — попита Норта.
Вейлин осъзна, че е зверски гладен.
— С удоволствие.
Яхнията беше от козе месо, подправено с мащерка и градински чай, които явно вирееха в изобилие сред руините. Вейлин излапа цяла купичка с обичайната си липса на маниери и забеляза извинителния жест на Норта по посока на Села. Тя просто се усмихна и поклати глава.
— Как е Дентос? — попита Норта.
— Насинен. Едва не си му счупил скулата.
— Той самият за малко да счупи моята. Значи не са го спипали?
— Върна се благополучно във Висока твърд.
— Радвам се. Той и другите бяха ли ядосани?
— Не, бяха притеснени. Аз бях ядосан.
Усмивката на Норта беше скована, почти предпазлива.
— Дойде тук, за да ме убиеш ли, братко?
Вейлин срещна открито погледа му.
— Знаех, че няма да ми позволиш да те върна.
— Прав си. И сега какво?
Вейлин посочи медальона на гърдите на Норта и му направи знак да му го даде. Норта се поколеба за миг, после го свали през главата си и му го подхвърли.
— Вече не е необходимо — каза Вейлин, докато окачваше верижката на врата си. — Тъй като неразумно си избягал на лонакска територия, отслабен от раната си. Отбил си няколко атаки на лонаките, но за съжаление си станал жертва на безименен, но прочут със своята свирепост звяр, за който се знае, че обитава около разрушения град. — Докосна медальона. — Почти не можах да разпозная останките ти без това.
„Те ще ти повярват ли?“, попита Села.
Вейлин сви рамене.
— Повярваха на онова, което им разказах за теб. Освен това е важно какво вярва кралят, а подозирам, че той ще предпочете да приеме думата ми без допълнително разследване.
— Значи думата ти има тежест пред краля? — Норта се замисли. — Винаги сме го подозирали. Военачалникът оцеля ли?
— Така изглежда. Кралската гвардия се е върнала в Азраел и лорд Мустор е назначен за васален лорд в кумбраелската столица.
— Ами кумбраелските пленници?
Вейлин се поколеба. Беше чул историята от брат Артин и не беше сигурен как ще реагира Норта на новината, но реши, че заслужава да чуе истината.
— Военачалникът е популярен сред Черните ястреби, както знаеш. След това, което си му направил, те се разбунтували и пленниците били изклани до един.
Норта посърна.
— Значи всичко е било напразно.
Села посегна и стисна ръката му.
„Не е било напразно — казаха ръцете ѝ. — Нали намери мен?“
Норта се насили да се усмихне и стана.
— Трябва да вървя на лов. — Целуна я по бузата и взе лъка и колчана си. — Месото ни е на свършване, а подозирам, че вие двамата имате да обсъждате много неща.
Вейлин го загледа как се отдалечава към северния край на града. След малко се появи Снежинка и тръгна до него.
„Знам какво си мислиш“, каза Села, когато Вейлин се обърна към нея.
— Ти си го докоснала — каза Вейлин.
„Не както си мислиш — настояха ръцете ѝ. — Ти имаш нещо мое.“
Вейлин кимна, бръкна под яката си и измъкна копринения шал, който му беше дала. Развърза го, свали го от врата си и ѝ го подаде със странна неохота. Този шал толкова дълго бе негов талисман, че липсата му му се струваше странна, обезпокоителна.
