Вейлин добре знаеше тази стара приказка; за обладана от Мрачното вещица от едно ренфаелско село, която подмамила местния ковач да легне с нея и от съюза им се родило злокобно създание с формата на човешко момче, което било орисано да донесе разруха на селото и смърт на баща си. Намираше този избор на приказка за странен, тъй като тя често се използваше, за да предупреждава за опасностите, криещи се в Мрачното, но децата слушаха в захлас с ококорени очи, докато Норта подемаше историята.
— В най-мрачната част на най-мрачната гора в стария Ренфаел, още преди времето на Кралството, се издигало едно село. В това село живеела вещица, хубава за окото, но със сърце по-черно и от най-черната нощ…
Вейлин се надигна тихо и тръгна през притъмнелите руини към главния лагер. Подозрителни очи се взираха в него от импровизираните заслони. Получи няколко предпазливи кимвания за поздрав, но никой от Надарените не го заговори. „Те знаят, че съм един от тях — помисли си той. — Но пак се боят от мен.“ Продължи към сградата, където се бе събудил тази сутрин — мястото, което Норта бе нарекъл библиотека. Слабо огнено сияние се носеше през вратата и той се позабави отвън за момент, за да се увери, че не се чуват гласове. Искаше да поговори насаме с Харлик, някогашния библиотекар.
Намери го да чете край огъня си, димът от който излизаше през дупка в тавана. Като се взря по-внимателно, Вейлин забеляза, че горивото е необичайно. Вместо дърво пламъците лижеха сгърчени почернели страници и покрити с мехури кожени подвързии. Подозренията му се затвърдиха, когато Харлик обърна последната страница на книгата си, затвори я и я хвърли в пламъците.
— Веднъж ми казаха, че да гориш книги е отвратително престъпление — отбеляза Вейлин, спомнил си една от многобройните лекции на майка си за важността на учението.
Харлик скочи уплашено на крака и направи няколко предпазливи крачки назад.
— Какво искаш? — попита той, гласът му трепереше.
— Да поговорим. — Вейлин влезе и клекна до огъня. Протегна длани към него да ги стопли и загледа как книгите горят. Харлик не каза нищо, само скръсти ръце и отказа да срещне погледа му.
— Ти си Надарен — продължи Вейлин. — Трябва да си, иначе нямаше да си тук.
Очите на Харлик се стрелнаха към него.
— Да нямаш предвид „обладан“, братко?
— Няма нужда да се страхуваш от мен. Имам въпроси, на които един учен човек би могъл да отговори. Особено пък човек с дарба.
— А ако не мога да им отговоря?
Вейлин сви рамене.
— Ще потърся отговорите другаде. — Кимна към огъня. — За библиотекар, изглежда, не уважаваш много книгите.
Харлик се наежи, гневът надделя над страха му.
— Отдадох живота си в служба на знанието. Няма да се оправдавам пред човек, който не прави друго, освен да осейва Кралството с трупове.
Вейлин сведе глава.
— Както желаеш. Но все пак бих искал да задам въпросите си. Можеш да им отговориш, или пък не, изборът е твой.
Харлик се замисли мълчаливо за миг, после се върна до покрития с кожа стол край огъня, седна отново на него и погледна предпазливо Вейлин.
— Питай тогава.
— Седмият орден на Вярата наистина ли е изчезнал?
Мъжът моментално сведе поглед и страхът помрачи отново лицето му. Той дълго време не проговори, а когато го направи, думите бяха не по-силни от шепот.
— Дошъл си, за да ме убиеш ли?
— Не съм тук за теб. Знаеш го.
— Но търсиш Седмия орден.
— Търсенето ми е в служба на Вярата и Кралството. — Той се намръщи, осъзнал важността на казаното от Харлик. — Ти си от Седмия орден?
Харлик изглеждаше потресен.
— Искаш да кажеш, че не си знаел? Та защо иначе ще си тук?
Вейлин се чудеше да се смее ли, или да го зашлеви.
— Дойдох да търся избягалия си брат — каза търпеливо. — Без да знам какво ще намеря. Знам малко за Седмия орден и ми се иска да разбера повече. Това е всичко.
Лицето на Харлик се вцепени, като че ли се страхуваше, че всяка проява на емоции би го издала.
— Ти би ли разкрил тайните на своя Орден, братко?
— Разбира се, че не.
— Тогава не очаквай да ти разкрия тайните на моя. Можеш да ме измъчваш, знам това. Но нищо няма да ти кажа.
Вейлин видя как треперят ръцете му и неволно се възхити на куража му. Беше мислил, че Седмият орден, ако още съществува, е зловредна групичка обладани от Мрачното заговорници, но този уплашен човечец и простичката му смелост говореха за нещо друго.
— Седмият орден ли организира убийството на аспекти Сентис и Морвин? — попита той по-остро, отколкото възнамеряваше. — Той ли се опита да ме убие по време на Изпитанието на прехода? Той ли подмами Хентес Мустор да убие баща си?
Харлик трепна и издаде звук, който беше наполовина хленч и наполовина смях.
— Седмият орден е пазител на Мистериите — каза той и думите му прозвучаха като цитат. — Практикува своите изкуства в служба на Вярата. Винаги е било тъй.
— Имало е война, преди векове. Война между ордените, започната от Седмия орден.
Харлик поклати глава.
