— Влюбила се в смъртен, но страстта му към нея го подтикнала да извърши ужасно престъпление. Тя го съдила и го заточила в земните недра, където да стои прикован към една скала и гризачи вечно да ръфат плътта му.
— Престъплението му трябва да е било наистина голямо.
— Така е. Откраднал вълшебен меч и убил с него един бог, когото смятал за свой съперник в любовта. А той всъщност бил нейният брат, Икстус, богът на сънищата. Сега винаги, когато сънуваме кошмари, това е сянката на погубения бог, която си отмъщава на смъртните.
— Боговете са лъжа. Но е хубава история. — Той протегна ръка. — Вейлин Ал Сорна…
— Брат от Шестия орден, Меч на Обединеното кралство и в момента командир на чуждестранната армия, окупирала нашия град. Интересна личност, наистина, но ние Певците обикновено сме такива. Песента ни води по много пътища. — Мъжът стисна ръката му. — Ам Лин, скромен каменоделец, на твоите услуги.
— Всичко това твое дело ли е? — попита Вейлин, като посочи множеството статуи.
— В известен смисъл. — Ам Лин се обърна и тръгна навътре в работилницата. Вейлин го последва, очите му попиваха карнавала от фантастични форми, наглед безкрайното разнообразие от фигури и сцени.
— Всичките ли са богове?
— Не всички. Ето тук например. — Ам Лин спря до един бюст на човек със сериозно лице, гърбав нос и дълбоки бръчки. — Император Камуран, първият човек, седял на трона на Алпиранската империя.
— Изглежда ми угрижен.
— И с основание. Синът му се опитал да го убие, щом осъзнал, че няма да е следващият император. Идеята да се избира наследник измежду народа, с божията помощ, разбира се, била драстично нарушение на традициите.
— Какво станало със сина?
— Императорът го лишил от богатствата му, наредил да му изтръгнат езика и да му избодат очите, а после го прокудил да прекара дните си като просяк. Повечето алпиранци смятат, че е бил прекалено снизходителен. Те са добри хора, любезни и щедри до крайност, но безжалостни, когато ги предизвикат. Трябва да запомниш това, братко. — Мъжът хвърли кос поглед към Вейлин, когато той не отговори. — Трябва да кажа, че съм изненадан, че твоята песен те е довела тук. Сигурно знаеш, че това нашествие е обречено.
— Напоследък песента ми… е непостоянна. От много време не ми е казвала кой знае какво. Преди да чуя гласа ти беше замлъкнала за повече от година.
— Замлъкнала? — Ам Лин изглеждаше смаян и в погледа му се разгоря любопитство. — Какво е чувството? — Говореше така, сякаш почти му завижда.
— Все едно да загубиш крайник — отвърна честно Вейлин и едва сега осъзна размера на загубата, която бе изпитал, щом песента му замлъкна. Едва сега, когато се бе върнала, прие истината, че песента не е недъг. Села беше права: тя бе дарба и той бе започнал да я цени.
— Ето че стигнахме. — Ам Лин разпери ръце, щом се озоваха в дъното на работилницата, където имаше дълъг тезгях, покрит с изумително многообразие от спретнато подредени инструменти: чукове, длета и сечива със странни форми, които Вейлин не можеше да назове. Наблизо една стълба бе опряна в голям мраморен блок, от който се подаваше частично завършена статуя. Вейлин отстъпи смаяно, щом я зърна. Муцуната, ушите, фино издяланата козина и очите, тези непогрешими очи. Песента му зазвънтя в ясна и топла нота на разпознаване. Вълкът. Вълкът, който го бе спасил в Урлиш. Вълкът, който виеше предупредително пред Дома на Петия орден, когато сестра Хена дойде да го убие. Вълкът, който го бе възпрял от убийство в Мартишката гора.
— Ох… — Ам Лин потърка слепоочията си, смръщен от болка. — Твоята песен е наистина силна, братко.
— Извинявай. — Вейлин се съсредоточи и се опита да укроти песента, но минаха няколко секунди преди тя да стихне. — Той бог ли е? — попита, взирайки се във вълка.
— Не съвсем. Един от онези, които алпиранците наричат Безименните, духове на загадъчното. Вълкът участва в много от историите на именуваните богове като водач, защитник, воин или отмъстителен дух. Но никога не е назоваван. Винаги е просто вълкът, който вдъхва в еднаква степен страх и уважение. — Обърна се към Вейлин и го изгледа напрегнато. — Виждал си го, нали? И то не уловен в камък.
Вейлин изведнъж бе обзет от предпазливост. Не му се искаше да разкрива прекалено много на този човек — в края на краищата той беше непознат с песен, която едва не го бе убила. Но топлотата в приветствието на собствената му песен надделя над недоверието.
— Той ме спаси. Два пъти от смърт и веднъж от нещо още по-лошо.
Върху лицето на Ам Лин за миг трепна нещо близко до страх, но той бързо се насили да се усмихне.
— „Интересен“ май е прекалено слаба дума за теб, братко. Ето, това е твое. — Той посочи един близък тезгях, където лежеше мраморен блок с оставено върху него длето. Блокът представляваше идеален куб от бял мрамор, същият онзи от видението му, когато песента на Ам Лин го бе повалила. Пръстите на Вейлин го докоснаха, усетиха гладкостта му.
— Приготвил си го за мен?
— Преди много години. Песента ми беше съвсем категорична. Онова, което е скрито вътре, отдавна чака да го освободиш.
