— Аз пък бих казал, че е точно работа за войници, милорд — отвърна Вейлин. — Що се отнася до битките, ще получат предостатъчно от тях в близко бъдеще. Кажете на всички, които се оплакват, че имат моето разрешение да си тръгнат, до Унтеш са само шейсет мили пустиня. Може би оттам ще успеят да хванат кораб за дома.
Връхлетя го вълна от умора и той се подпря на бойниците, за да скрие нестабилността на краката си. Започваше да открива, че бремето на командването, с всичките му дребни грижи за съюзници и подчинени, става все по-досадно. Раздразнението му се усилваше от настойчивостта на кръвната песен, зовяща го към гласа и мраморния блок, за който той знаеше, че се намира някъде в града.
— Не ви ли е добре, милорд? — попита натъртено граф Марвен.
Вейлин устоя на желанието да фрасне нилсаелеца в мутрата и се обърна към Брен Антеш, набития мъж, който командваше кумбраелските стрелци. Той бе най-мълчаливият сред капитаните, почти не говореше по време на срещи и си тръгваше пръв, когато Вейлин ги разпуснеше. Лицето му винаги изразяваше предпазливост и беше ясно, че нито иска, нито се нуждае от тяхното одобрение или приемане. Каквото и негодувание да изпитваше, че служи под командването на човек, все още наричан от кумбраелците Мрачния меч, то бе добре прикрито.
— Ами вашите хора, капитане? — полита Вейлин. — Някакви оплаквания от тежката работа?
Изражението на Антеш си остана непроменено, докато отговаряше с думи, които Вейлин заподозря, че са цитат от Десетокнижието:
— Честният труд ни приближава към любовта на Световния отец.
Вейлин изсумтя и се обърна към Френтис.
— Някаква вест от патрулите?
Френтис поклати глава.
— Нищо, братко. Всички подстъпи към града остават чисти. Няма разузнавачи, нито шпиони в хълмовете.
— Може би все пак са се отправили към Марбелис — предположи лорд Ал Кордлин, командир на Тринайсети пехотен полк, известен като Сините свраки заради небесносините пера, изрисувани върху нагръдниците им. Беше здравеняк, но малко нервен; ръката му още висеше в клуп през врата, след като я бе счупил при Кървавия хълм, където бе загубил една трета от хората си в свирепата битка на десния фланг. Вейлин подозираше, че той не жадува особено за предстоящата битка, и не можеше да го вини.
Обърна се към Кейнис.
— Как вървят нещата с губернатора?
— Сътрудничи ни, но не е особено доволен. Засега държи населението кротко, изнесе реч пред търговската гилдия и градския съвет, в която ги призоваваше да запазят спокойствие. Казва, че съдилищата и данъчните работят толкова добре, колкото може да се очаква при дадените обстоятелства. Търговията спадна, разбира се. Повечето алпирански кораби отплаваха, когато се разчу, че сме превзели града, а останалите отказват да плават и заплашват да подпалят корабите си, ако се опитаме да ги завземем. Воларианците и мелденейците обаче побързаха да се възползват от тази възможност. Цените на подправките и коприната се повишиха значително, което означава, че в Кралството вероятно са се удвоили.
Лорд Ал Трендил, командир на Шестнайсети полк, нададе приглушено раздразнено сумтене. Вейлин бе забранил на армията да участва в местната търговия, страхувайки се от обвинения в корупция, и по този начин бе разочаровал горчиво няколкото благородници под свое командване, които имаха пари за харчене и усет към печалбата.
— Ами складовете за храна? — попита той, като предпочете да не обръща внимание на Ал Трендил.
— Фрашкани са догоре — увери го Кейнис. — Храната стига поне за двумесечна обсада, а ако се разпредели внимателно, и за повече. Водният запас на града идва главно от кладенци и извори между стените, така че не е много вероятно да страдаме от недостиг.
— При положение че жителите на града не ги отровят — отбеляза Брен Антеш.
— Прав сте, капитане. — Вейлин кимна на Кейнис. — Сложи стража на основните кладенци. — Изправи снага и откри, че замайването му е отминало. — Ще се срещнем пак след три дни. Благодаря ви за вниманието.
Капитаните се оттеглиха и Кейнис и Вейлин останаха сами на бойниците.
— Добре ли си, братко? — попита Кейнис.
— Малко съм уморен, нищо повече. — Взря се в неизбродната пустиня. Хоризонтът трептеше от мараня. Вейлин знаеше, че един ден ще погледне натам и ще види алпиранска войска. Единственият въпрос бе колко време ще им е нужно да пристигнат. Дали щяха да му дадат достатъчно отсрочка, за да се справи със задачата си?
— Мислиш ли, че Ал Кордлин може да е прав? — подхвърли предпазливо Кейнис. — Военачалникът трябва вече да е обсадил Марбелис, а той е най-големият град на северното крайбрежие.
— Убиецът на Надеждата не е в Марбелис — каза Вейлин. — Военачалникът е съставил добре плановете си, ще разполага със свобода на действие в Марбелис, докато императорската армия се разправи с нас. Не бива да храним никакви илюзии.
— Ще ги удържим — рече Кейнис с пълна увереност.
— Оптимизмът ти ти прави чест, братко.
