Очите на Нурин най-сетне се отместиха от синия камък и срещнаха очите на Вейлин.
— Какви гаранции имам?
— Моята дума, като брат от Шестия орден.
— Да я вземат мътните твоята дума заедно с Ордена ти. Вашите езически глупости не означават нищо за мен. — Нурин надяна отново ръкавиците и се намръщи пресметливо. — Искам подписано обещание, засвидетелствано от губернатора.
— Губернаторът е… неразположен. Но съм сигурен, че Великият майстор на Търговската гилдия с радост ще се съгласи. Това достатъчно ли е?
„Червеният сокол“ забележимо се различаваше от всеки друг кораб, който Вейлин бе виждал. Беше по-малък от повечето, с тесен корпус и три мачти вместо обичайните две. Имаше само две палуби и екипажът се състоеше само от двайсет души.
— Построен е за търговия с чай — обясни грубо Карвал Нурин, когато Вейлин отбеляза необичайната конструкция. — Колкото по-пресен е чаят, толкова по-голяма е печалбата. Малък товар пресен чай докарва три пъти по-висока цена, отколкото ако се превозва в големи количества. Колкото по-бързо стигнеш от едно пристанище до друго, толкова повече пари ще спечелиш.
— Няма ли гребла? — попита Френтис. — Мислех, че всички мелденейски кораби са с гребла.
— О, има. — Нурин посочи запушените отвори на долната палуба. — Използваме ги само когато вятърът замре, което става рядко в северните води. Както и да е, „Сокол“ ще се движи и при най-слабия вятър.
Капитанът млъкна и огледа пристанището, редиците тихи и празни кораби и кордона от Вълчи бегачи, охраняващи кея. На екипажите бе заповядано да напуснат съдовете през нощта, което не мина без известни неприятности, и сега те лекуваха синините си под силна охрана в близките складове.
— Не помня линешкото пристанище някога да е било толкова тихо — отбеляза Нурин.
— Войната е лоша за търговията, капитане — отвърна Вейлин.
— През последния месец корабите пристигаха и си заминаваха по своя воля, а сега стоят празни, а екипажите им са под стража. И все пак единствено на „Сокол“ е разрешено да отплава…
— Малко предпазливост не е излишна. — Вейлин го тупна дружески по гърба, с което предизвика тръпка на уплашено отвращение. — Тъдява се навъртат много шпиони. Кога потегляте, капитане?
— След час, като настъпи отливът.
— Тогава да не бавя приготовленията ви.
Нурин преглътна подигравателния си отговор и кимна. Качи се по трапа на борда, за да засипе новия си екипаж с порой заповеди, обилно примесени с ругатни.
— Мислиш ли, че знае? — попита Френтис.
— Подозира нещо, но не знае. — Вейлин му се усмихна извинително. — Бих пратил повече хора с теб, но това може да предизвика още по-големи подозрения. Санитарите на сестра Гилма казаха ли ти за какво да си отваряш очите?
Френтис кимна.
— Отоци по шията, пот, замайване и обриви по ръцете. Ако някой от тях е пипнал заразата, признаците ще се проявят до три дни.
— Добре. Нали разбираш, братко, че ако някой от екипажа, включително и самият ти, покаже признаци на Червената ръка, този кораб не бива да пристане във Варинсхолд, нито пък някъде другаде?
Френтис кимна. Вейлин не забелязваше у него нито страх, нито неохота. Кръвната песен говореше само за непоклатима вяра и почти сляпа преданост. Мършавото дрипаво момче, което бе молило за подкрепата му преди толкова години в стаята на аспекта, вече го нямаше, беше се превърнало в опитен воин със страховити умения, който никога не би подложил заповедите му на съмнение. Да имаш Френтис под свое командване понякога беше по-скоро бреме, отколкото благословия. Той бе оръжие, което трябваше да се използва само с огромно внимание, защото пуснеш ли го веднъж в действие, вече не можеш да го прибереш в ножницата.
— Аз… съжалявам, че се налага да правя това, братко — каза Вейлин. — Ако имаше някакъв друг начин…
— Ти така и не ми даде онзи урок — прекъсна го Френтис.
Вейлин се намръщи.
— Урок ли?
— Метателният нож. Каза ми, че ще ме научиш да го използвам. Мислех, че съм научил достатъчно и сам. Но грешах.
— Оттогава научи много. — Вейлин почувства внезапен пристъп на вина. Всички битки, водени от този сляпо доверяващ му се младеж, понесените от него рани. Всички животи, които бе отнел. — Ти искаше да бъдеш брат — каза той, без да може да скрие вината в гласа си. — Добре ли постъпихме с теб?
За негова изненада Френтис се засмя.
— Дали сте постъпили добре с мен? Че кога сте постъпвали зле?
— Едноокия ти остави белези. Изпитанието те нарани. Ти ме последва тук във война и болка.
— А какво друго ме очакваше? Глад и страх, и нож в някоя уличка, за да умра в канавката. — Френтис го стисна за рамото. — Сега имам братя, които биха умрели, за да ме защитят, както и аз бих умрял за тях. Сега имам Вяра. — Усмивката му бе свирепа, непоколебима в своята убеденост. — Какво е Вярата, братко?
