— Вярата е всичко. Вярата ни поглъща и ни освобождава. Вярата оформя живота ни, в този свят и в Отвъдното. — Докато изричаше тези думи, Вейлин остана поразен от силата в собствения си глас, от дълбочината на своята вяра. Вече бе видял толкова много от света, толкова много богове, и все пак думите излязоха от устата му с пълна убеденост. „Чух гласа на майка си…“
Дните след заминаването на „Червеният сокол“ бързо придобиха напрегната монотонност. Всяка сутрин Вейлин отиваше да говори със сестра Гилма при портата на имението. Засега единственият нов случай беше камериерката на дъщерята, жена на средна възраст, за която не се очакваше да изкара до края на седмицата. Самото момиче, подпомогнато от младостта си, понасяше страданията с голяма твърдост, но едва ли щеше да преживее месеца.
— Ами ти, сестро? — питаше Вейлин всяка сутрин. — Добре ли си?
Тя се усмихваше лъчезарно и кимваше лекичко. Той изпитваше ужас от деня, в който ще се изкачи по пътя до портата и ще открие, че тя не е там да го посрещне.
Когато вестта за заразата се разпространи, атмосферата в града се изпълни с осезаем страх, макар че реакциите варираха. Някои, предимно по-богатите граждани, събраха ценностите си и близките си роднини и се отправиха незабавно към най-близката порта; настояваха да ги пуснат и прибегнаха към заплахи и опити за подкуп, когато им бе отказано. След като подкупите не постигнаха успех, някои се наговориха да щурмуват портите по смрачаване заедно с въоръжените си телохранители и слуги. Вълчите бегачи с лекота отблъснаха атаката — налагаха ги с тоягите, които Кейнис бе имал предвидливостта да раздаде при възникването на кризата. За щастие нямаше смъртни случаи, но възмущението сред елита на града си остана, придружено и от отчаян страх. Някои се барикадираха в къщите си, не приемаха никакви посетители и дори стреляха с лъкове или арбалети по нарушителите.
Не толкова заможните също се страхуваха, но посрещаха страха по-стоически и засега нямаше бунтове. В по-голямата си част хората продължаваха да си вършат работата, макар че прекарваха колкото се може по-малко време на улицата или със съседите си. Всички се подлагаха на редовните прегледи за симптоми на болестта със смирен трепет. Засега в самия град нямаше случаи, но сестра Гилма бе убедена, че е само въпрос на време.
— Червената ръка винаги тръгва от пристанищните градове — каза тя една сутрин. — Донасят я кораби от отвъд морето. Няма съмнение, че се е озовала тук по същия начин. Губернатор Аруан казва, че момичето обичало да ходи на кея и да гледа пристигането и заминаването на корабите. Ако намерите друг случай, най-вероятно ще е моряк.
Колкото и уплашени да бяха жителите на града, Вейлин откри, че се притеснява повече за войниците си. Дисциплината на Вълчите бегачи си оставаше добра, но другите бяха по-неспокойни. Имаше няколко грозни спречквания между нилсаелците на граф Марвен и кумбраелските стрелци, при които и двете страни получиха сериозни наранявания и Вейлин бе принуден да нареди да бичуват главните виновници. Единствените случаи на дезертьорство бяха от Кралската гвардия: петима от Сините свраки на лорд Ал Кордлин бяха прехвърлили стената с крадени провизии, надявайки се да се доберат до Унтеш. Вейлин се изкушаваше да ги остави да умрат в пустинята, но знаеше, че трябва да направи от тях пример за назидание, затова прати по петите им Баркус с неговите разузнавачи. След два дни те се върнаха с труповете им — Вейлин му бе наредил да изпълни присъдата на място, за да спести на града зрелището на публичното обесване. Нареди да изгорят труповете на видно място пред главната порта, за да е сигурен, че стражите по стените са схванали посланието и ще го разпространят сред другарите си: никой няма да ходи никъде.
Всеки следобед Вейлин обикаляше стените и портите и принуждаваше хората да говорят с него въпреки явното им неудобство. Кралската гвардия се отнасяше към него със скована почит, но и със страх, нилсаелците — навъсено, а кумбраелците с явна неприязън. Той обаче прекарваше време с всички тях, задаваше въпроси за семействата им и за живота им преди войната. Войниците му даваха стандартните отсечени отговори, полагащи се на ритуалните любезности на командирите, но той знаеше, че тази дистанцираност няма значение — важното бе да го виждат и да знаят, че не се страхува.
Един ден откри Брен Антеш край западната порта, засенчил с ръка очите си от слънцето, да се взира към някаква птица, кръжаща над тях.
— Лешояд ли е? — попита Вейлин.
Както обикновено кумбраелският предводител не го поздрави официално — нещо, което Вейлин откри, че изобщо не го дразни.
— Ястреб — отвърна. — От вид, какъвто не съм виждал. Прилича малко на бързокрилия у дома.
От всички капитани Антеш бе реагирал най-спокойно на кризата: успокои хората си и ги увери, че няма опасност. Явно думата му имаше голяма тежест, тъй като никой от стрелците не бе направил опит да дезертира.
— Исках да ти благодаря — каза Вейлин. — За дисциплината на хората ти. Сигурно имат голяма вяра в теб.
