Беше права, разбира се. Ако Френтис не го бе спрял, щеше да продължи да бие брат Илтис на кея, докато не умре. Другите братя от Четвъртия орден неразумно бяха посегнали към оръжията си, когато първият удар на Вейлин просна мъжа на земята, но за секунди бяха разоръжени от заобиколилите ги Вълчи бегачи. Можеха само да стоят и да гледат безпомощно как Вейлин продължава да млати с юмруци все по-кървящото и обезобразено лице на Илтис, глух за молбите на Шерин. Спря едва когато Френтис го изтегли настрани.
— Какво означава това? — изръмжа той, като се изтръгна от ръцете му. — Как си могъл да го позволиш?
Френтис — изглеждаше ужасно засрамен и окаян — отвърна тихо:
— Заповеди на аспекта, братко.
— Извинете! — Шерин издрънча с веригите си, вперила поглед във Вейлин. — Мислиш ли, че биха могли да ме освободят, за да се погрижа за брат ни, преди да е умрял от загуба на кръв?
И наистина се погрижи за брат-командир Илтис, след като свалиха сандъка ѝ от кораба: намаза раните му с балсами и мехлеми и заши веждата му, сцепена, докато Вейлин бе блъскал челото му в калдъръма. Работеше мълчаливо, сръчните ѝ ръце си вършеха работата с познатата му ефективност, само че в движенията ѝ имаше някаква рязкост, която говореше за сдържан гняв.
„Не ѝ харесва да го вижда — осъзна Вейлин. — Не ѝ харесва да вижда убиеца в мен.“
— Откарай тази шайка в затвора — каза той на Френтис, като махна с ръка към братята от Четвъртия орден. — Ако ти създават някакви проблеми, бичувай ги.
Френтис кимна и се поколеба.
— Братко, относно сестра ни…
— Ще говорим по-късно.
Френтис кимна пак и тръгна да се погрижи за пленниците.
Наблизо капитан Нурин прочисти гърло.
— Какво? — попита Вейлин.
— Думата ви, милорд — каза жилавият капитан. Беше изнервен от тази проява на насилие, но не допускаше да бъде сплашен и се насили да срещне погледа на Вейлин. — Нашата уговорка, както беше записана пред свидетели.
— А, да. — Вейлин дръпна от колана си кесията със синия камък и я подхвърли на Нурин. — Харчи го мъдро. Сержант!
Сержантът от Вълчите бегачи бързо се изпъна в поза мирно.
— Милорд?
— Капитан Нурин и екипажът му да бъдат затворени при другите моряци. Претърсете щателно кораба, за да се уверите, че никой не се крие на борда му.
Сержантът козирува отсечено и се отдалечи, като крещеше заповеди.
— Затворени ли, милорд? — Нурин вдигна неохотно очи от синия камък, който стискаше здраво в юмрука си. — Но аз имам спешна работа…
— Сигурен съм, капитане. Само че присъствието на Червената ръка в града налага да останете с нас още малко.
Алчността в очите на капитана бързо се превърна в нескрит страх и той отстъпи бързо назад.
— Червената ръка? Тук?
Вейлин се обърна пак към сестра Шерин и загледа как тя довърши шева, завърза конеца и отряза стърчащите му краища с малка ножичка.
— Да — промълви той. — Но, подозирам, няма да е задълго…
— Веднъж вече ти казах — каза Шерин, когато поспряха на път за дома на губернатора, — че никой няма да умре заради мен. И говорех сериозно, Вейлин.
— Съжалявам — отвърна той, изненадан от искреността си. Беше я наранил, беше я накарал да чувства всеки удар, нанасян на Илтис, беше ѝ показал убиеца в себе си.
Тя въздъхна и част от гнева ѝ се оттече от лицето ѝ.
— Разкажи ми за Червената ръка. Колко са умрели?
— Засега само сестра Гилма и една камериерка в дома на губернатора. Дъщеря му още се държи, макар че може вече и да е издъхнала.
— И няма други случаи? Няма признаци за болестта другаде в града?
Той поклати глава.
— Следвахме стриктно нарежданията на сестра Гилма.
— Значи бързите ѝ действия може би са спасили целия град.
Стигнаха до вратата на имението, където един от стражите задрънча със звънеца, за да извика губернатора. Докато чакаха, Вейлин оглеждаше мътните прозорци на къщата. След кончината на сестра Гилма мястото бе придобило зловещ вид, който се усилваше още повече от занемарената градина. Той наполовина очакваше на звънеца да не се отзове никой, защото Червената ръка най-после се е развилняла в дома, оставяйки от него само празна коруба, готова за факлите. Със срам осъзна, че се надява всичко да е свършило; след като в града нямаше други случаи, всичко можеше да приключи тук и сега и нямаше да има нужда да праща Шерин на опасност.
— Това губернаторът ли е? — попита тя.
— Да. — Срамната надежда на Вейлин угасна, щом внушителната фигура на губернатор Аруан се показа от къщата. — Мрази ни, но обича дъщеря си. Така го накарах да предаде града.
— Заплашил си я? — Шерин го зяпна. — В името на Вярата, тази война те е превърнала в чудовище.
— Нямаше да я нараня…
— Не казвай нищо повече, Вейлин. — Тя поклати глава, притворила очи от отвращение, и се извърна от него. — Просто млъкни, моля те.
Стояха в ледено мълчание, докато губернаторът се приближаваше. Стражите се стараеха да гледат настрани, а Вейлин усещаше гнева на Шерин като нож. Щом губернаторът стигна до тях, Вейлин ги представи един на друг и завъртя ключа в тежкия катинар, държащ портата.
