— Едно момиче дойде на пристанището, когато се готвехме да отплаваме. Попита дали мога да ти предам това. — Ръката му се подаде пак изпод плаща, стиснала малък пакет, увит в проста хартия. — Хубавичка беше. Почти ме накара да съжалявам, че съм влязъл в Ордена.
Вейлин взе пакета и го отвори. Намери в него две тънки дървени блокчета, вързани едно за друго със синя копринена панделка. Между тях имаше едно зимниче, пресовано върху бяла картичка.
— Тя каза ли нещо?
— Само да ти предам благодарностите ѝ. Не уточни за какво.
Вейлин се изненада, че по устните му играе усмивка.
— Благодаря ти, братко. — Върза пак панделката и прибра блокчетата в джоба си. — А случайно да носиш някаква храна? Прегладнял съм.
Френтис затича надолу по хълма и се върна след половин час с Кейнис, Баркус и Дентос, всички натоварен с провизии и завивки.
— От седмици не съм спал под звездите — отбеляза Кейнис. — Открих, че ми липсва.
— И още как — съгласи се провлечено Баркус, докато развиваше постелята си. — На гърба ми ужасно му липсваха радостите от твърдата земя и внезапния дъжд.
— А бе вие нямате ли си работа? — поинтересува се Вейлин.
— Решихме да изклинчим, милорд — отвърна Дентос. — Защо, ще ни бичувате ли?
— Зависи какво сте ми донесли за ядене.
Изпекоха един кози бут на огъня и го изядоха с хляб и фурми. Дентос отвори бутилка кумбраелско червено и я пусна по кръга.
— Това е последното — поясни с натежал от съжаление глас. — Накарах сержант Галис да сложи в багажа двайсет бутилки преди да тръгнем.
— Изглежда, мъжете пият повече по време на война — отбеляза Кейнис.
— Чудя се защо ли — изсумтя Баркус.
Известно време се чувстваха също като преди години, когато инструктор Хутрил ги водеше в гората и си устройваха лагер, а после си разказваха истории и подхвърляха смешки край огъня. Само дето сега бяха по-малко и хуморът им нагарчаше. Дори Френтис, който бе най-простодушният сред тях, започваше да проявява склонност към цинизъм — разказа им, че тъмницата отново била празна, тъй като кралят се опитвал да прибави още полкове към гвардията.
— Още главорези, готови да им отрежат главите.
— Изглежда уместно — каза Кейнис. — Онези, които петнят кралския мир, трябва да бъдат задължени да го компенсират с нещо. А какъв по-добър начин от военната служба? Освен това трябва да отбележа, че от бившите престъпници излизат чудесни войници.
— Нямат илюзии — съгласи се Баркус. — Нито очаквания. Когато не познаваш друго освен несгоди, войнишкият живот не ти се вижда толкова лош.
— Питай онези бедни копелета, които оставихме при Кървавия хълм, колко им се е харесал войнишкият живот — обади се Дентос.
Баркус сви рамене.
— Войнишкият живот често означава войнишка смърт. На тях поне им плащат, а какво получаваме ние?
— Ние служим на Вярата — намеси се Френтис. — На мен това ми стига.
— Да, но ти си още млад, и по тяло, и по ум. След годинка-две ще започнеш да посягаш към „приятеля на братята“, за да заглуши всички досадни въпроси, също като нас. — Баркус надигна бутилката и направи разочарована гримаса, когато от нея се изцедиха последните капки. — В името на Вярата, иска ми се да бях пиян — промърмори и запрати бутилката в мрака.
— Значи не вярваш в онова, за което се борим? — продължи Френтис. — Така ли?
— Борим се, за да може кралят да удвои приходите си от данъци, о, невинно сираче. — Баркус извади изпод плаща си манерка с „приятеля на братята“ и дръпна една голяма глътка. — Така е по-добре.
— Не може да е вярно — възрази Френтис. — Искам да кажа, знам, че всички тези приказки как алпиранците крадели деца, са пълни глупости, но ние носим Вярата тук, нали? Тези хора имат нужда от нас. Затова ни прати аспектът. — Погледът му се извъртя към Вейлин. — Нали?
— Разбира се — отвърна Кейнис с обичайната си увереност. — Нашият брат съзира най-долните мотиви в най-чистите действия.
— Чисти ли? — Баркус избухна в продължителен и искрен смях. — Че какво чисто има във всичко това? Колко трупа лежат в пустинята заради нас? Колко вдовици, сирачета и инвалиди сме създали? Ами това място? Да не мислиш, че появата на Червената ръка, след като завзехме града, е просто някакво съвпадение?
— Ако сме я донесли ние, щеше да повали и нас — сопна му се Кейнис. — Понякога плещиш страшни глупости, братко.
Докато продължаваха да се дърлят, Вейлин пак погледна към къщата. Мъждива светлина гореше в един от прозорците на горния етаж, неясни сенки се движеха зад щорите. Най-вероятно Шерин работеше. Усети внезапен пристъп на загриженост. Ако лекарството ѝ не подействаше, тя оставаше беззащитна пред Червената ръка също като сестра Гилма. Това би означавало, че я е пратил на смърт… а тя му беше толкова ядосана.
Стана и тръгна към портата, впил очи в жълтия квадрат на прозореца, а в гърдите му бушуваха безпомощност и вина. Откри, че вече завърта ключа в катинара. „Ако лекарството действа, значи няма опасност; ако ли не, не мога да стоя тук, докато тя умира…“
— Братко? — Беше гласът на Кейнис, изпълнен с предупреждение.
