Сутринта, когато бащата на Вейлин го отведе до седалището на Шестия орден, земята бе застлана с гъста мъгла. Момчето яздеше отпред, стиснало седлото, и се радваше. Баща му рядко го извеждаше на езда.
— Къде отиваме, милорд? — попита Вейлин, когато баща му го поведе към конюшнята.
Високият мъж не отговори, но спря за миг, преди да сложи седлото на гърба на коня. Вейлин бе свикнал с нежеланието на баща си да отговаря на въпроси и не се замисли.
Железните подкови на жребеца затракаха по плочника. Излязоха през източната порта, над която бяха окачени клетки с трупове и се носеше неприятна миризма на гнило. Вейлин се беше научил да не пита с какво хората са заслужили подобно наказание. Това бе един от въпросите, на които баща му отговаряше винаги и историите оставяха Вейлин потен и разплакан в леглото. Ослушваше се за всеки шум навън и очакваше крадци, бунтовници или повлияни от Мрачното Отричащи да се появят всеки момент.
Павираният път свърши и баща му пришпори коня в тръс, а после и в галоп. Вейлин се смееше възбудено. За момент изпита срам от радостта си. Майка му бе починала само преди два месеца и тъгата на баща му висеше като тъмен облак над къщата, плашеше прислугата и отблъскваше евентуалните посетители. Но Вейлин бе само десетгодишен и представите му за смъртта бяха съвсем детски. Майка му му липсваше, но смъртта ѝ беше мистерия, най-дълбоката тайна на възрастните, и той дори не знаеше защо плаче, и продължаваше да отмъква сладки от готвача и да си играе с дървени мечове на двора.
Препускаха само отначало, после баща му намали. За Вейлин беше твърде кратко, искаше му се да галопират завинаги…
Спряха пред голяма желязна порта. Решетките ѝ бяха по-високи от три човешки боя и завършваха с остри шипове. На върха на арката имаше желязна статуя: воин, стиснал пред гърдите си меч, сочещ надолу, с лице на древен скелет. Стените от двете страни бяха почти толкова високи, колкото портата. От лявата страна имаше дървена подпора, от която висеше пиринчена камбана.
Бащата на Вейлин се смъкна от коня и свали Вейлин от седлото.
— Какво е това място, милорд? — попита момчето. Гласът му му се стори като крясък, въпреки че шептеше. Тишината на мъглата го безпокоеше, освен това не харесваше вратата и статуята над нея. Знаеше с детската си увереност, че празните очи са лъжа, трик. Статуята ги наблюдаваше и изчакваше.
Баща му не отговори, а вместо това измъкна камата от ножницата на колана си и удари камбаната с дръжката ѝ. Звънът сякаш оскверни тишината. Вейлин затисна ушите си с длани и го изчака да заглъхне. Когато вдигна поглед, баща му бе застанал до него.
— Вейлин — каза баща му с пресипнал сериозен глас. — Помниш ли на какво те научих? Семейният ни девиз.
— Да, милорд.
— Кажи го.
— Верността е нашата сила.
— Да. Верността е нашата сила. Запомни го. Запомни, че си мой син и че аз искам да останеш тук. Тук ще научиш много неща и ще станеш брат от Шестия орден. Но винаги ще бъдеш мой син и ще уважаваш моите желания.
По чакъла зад портата се чуха стъпки и Вейлин зърна зад решетките висока закачулена фигура. Човекът ги изчакваше. Лицето му бе скрито от мъглата, но Вейлин потръпна, усещаше, че го оглеждат и оценяват. Погледна баща си и видя едър мъж със силни черти, прошарена брада и дълбоки бръчки. В изражението му имаше нещо ново, нещо, което Вейлин не бе виждал никога и не можеше да определи. След години щеше да го среща по лицата на хиляди мъже и да го приеме за приятел: страх. Направи му впечатление, че очите на баща му са необичайно тъмни, много по-тъмни от майчините му. Така го запомни през остатъка от живота си. За хората той беше Военачалника, Първия меч на кралството, героят от Белтриан, спасител на краля и баща на известен син. Но за Вейлин винаги щеше да бъде боязливият човек, изоставящ детето си пред портите на седалището на Шестия орден.
Усети как баща му го побутва в гърба.
— Тръгвай, Вейлин. Върви при него. Той няма да ти направи нищо лошо.
„Лъжец!“ Краката на момчето се провлачиха по земята, докато баща му го буташе към портата. Когато наближиха, Вейлин видя лицето на закачуления по-ясно. Беше тясно и продълговато, с тънки устни и бледосини очи. Вейлин усети, че се взира в тях. Тесноликият мъж също се вгледа в него, без да обръща внимание на баща му.
— Как се казваш, момче? — Гласът беше мек, като въздишка в мъглата.
Вейлин не разбра как успя да отговори, без гласът му да трепне.
— Вейлин, милорд. Вейлин Ал Сорна.
Тънките устни се извиха в нещо като усмивка.
— Не съм лорд, момче. Аз съм Гайнил Арлин, аспект на Шестия орден.
Вейлин си спомни уроците на майка си.
— Извинявайте, аспект.
Зад него се чу изпръхтяване. Вейлин се обърна и видя, че баща му е яхнал коня и се отдалечава бързо в мъглата: тропотът на копитата по меката земя постепенно заглъхна.
— Вейлин, той няма да се върне — заговори аспектът с продълговатото лице. Усмивката му бе изчезнала. — Знаеш ли защо те доведе тук?
— Да науча много неща и да стана брат от Шестия орден.
— Да. Но никой не може да влезе, освен по собствен избор, без значение от възрастта.
