— Това е мъртво месо, момче — продължи Солис. — Плът, оставена на бойното поле, да бъде изкълвана от гарвани и оглозгана от плъхове. Това те очаква, момче. Мъртва плът.
Вейлин не каза нищо. Козите очи на Солис се опитваха да проникнат в него, но Вейлин знаеше, че не виждат страх. Инструкторът го караше да се гневи, а не да се бои.
В таванската стая на северната кула имаше десет момчета. Всичките на приблизително еднаква възраст. Някои подсмърчаха изоставени и самотни, а други се подсмихваха на неочакваната свобода от родителски надзор. Солис ги накара да се строят; удари с пръчката си едно по-едро момче, което беше твърде бавно.
— По-чевръсто, куха тикво.
Огледа ги едно по едно, като на няколко пъти пристъпи напред, за да обиди някого.
— Име? — попита той едно високо русоляво момче.
— Норта Ал Сендал, сър.
— Ще ме наричаш инструктор, а не сър, малоумнико. — Продължи по редицата. — Име?
— Баркус Джешуа, инструктор — отвърна едрото момче, което бе ударил преди малко.
— Виждам, че в Нилсаел още развъждат товарни животни.
И така, докато не изреди всичките. Накрая застана пред тях и произнесе кратка реч.
— Несъмнено семействата ви са ви пратили тук по различни причини. Искат да станете герои, да прославите името им, да могат да се хвалят с вас, докато къркат и курварстват из града, или просто искат да се отърват от ревнивите си сополанковци. Е, забравете ги. Ако ви искаха, нямаше да се озовете тук. Вече сте наши и принадлежите на Ордена. Ще се научите да се биете и ще убивате враговете на Кралството и Вярата, докато не умрете. Нищо друго няма значение. Нищо друго не ви засяга. Нямате семейство, нямате мечти, нямате амбиции, освен тези на Ордена.
Нареди им да вземат грубите чували от зебло от леглата и да изтичат по безбройните стълби на кулата до конюшнята, за да ги напълнят със слама, като не спираше да ги налага с пръчката. Вейлин беше сигурен, че отнася повече удари от останалите и че Солис нарочно го бута към по-старите и влажни купчини в дъното. Щом напълниха чувалите, инструкторът ги върна обратно, за да ги оставят на дървените рамки, които щяха да им служат за легла. Последва ново тичане надолу, този път към хранилищата под кулата. Момчетата се строиха задъхани, дъхът им излизаше на пара в студения въздух. Хранилищата изглеждаха огромни. Тухлените им стени изчезваха в мрака във всички посоки. Страхът на Вейлин започна да се връща, докато гледаше безкрайните пълни със заплаха сенки.
— Очите напред! — Пръчката на Солис се стовари върху ръката му и той едва потисна болезненото си изскимтяване.
— Нова реколта, инструктор Солис? — чу се весел глас. От мрака се появи много едър мъж. Грамадната му като бут шунка ръка стискаше маслена лампа. Вейлин за пръв път виждаше човек, който сякаш да е по-широк, отколкото висок. Туловището му бе обвито с тъмносиво наметало като на останалите инструктори, но с избродирана червена роза на гърдите. По наметалото на инструктор Солис нямаше никакви знаци.
— Поредният товар с лайна, инструктор Грейлин — отвърна Солис с нотка на примирение.
На месестото лице на Грейлин за миг се мярна нещо като усмивка.
— Какъв късмет, че са попаднали под твое ръководство.
За момент настъпи тишина и Вейлин усети напрежението между двамата. Това, че Солис проговори първи, му се стори важно.
— Имат нужда от екипировка.
— Разбира се. — Грейлин се приближи да ги огледа. Изглеждаше странно подвижен за толкова едър човек и сякаш се носеше по плочите. — Малките бойци трябва да бъдат въоръжени за предстоящите битки. — Продължаваше да се усмихва, но Вейлин забеляза, че в очите му няма веселие. Отново се сети за баща си, как гледаше на конския панаир, когато някой търговец се опитваше да го заинтересува с нов жребец. Баща му щеше да обиколи животното и да му покаже признаците, които определяха дали ще стане добър боен кон, плътността на мускулите, от която зависеше това дали ще е стабилен в мелето, но твърде бавен при атака. Казваше, че най-добрите жребци трябва да запазят част от духа си след укротяването и обучението. „Гледай очите, Вейлин. Търси коне с искрици в очите.“
Това ли търсеше инструктор Грейлин в тях, искрици в очите? Нещо, показващо кой ще издържи и как ще се справи при схватка или атака?
Грейлин спря до едно слабичко момче, Кейнис, което бе понесло може би най-тежките обиди на Солис. Изгледа го напрегнато и момчето се размърда от притеснение.
— Как се казваш, малки боецо? — попита Грейлин.
Момчето преглътна, преди да отговори.
— Кейнис Ал Ниса, инструктор.
— Ал Ниса. — Грейлин се замисли. — Благородно семейство с прилично положение, доколкото помня. Земите ви са на юг и сте сродени с дома Хурниш. Доста си далеч от къщи.
— Да, инструкторе.
— Е, не се бой. Вече имаш нов дом в Ордена. — Потупа момчето три пъти по рамото и Кейнис леко се сви. Пръчката на Солис несъмнено го караше да се притеснява и от най-леките докосвания. Грейлин продължи по редицата, като задаваше различни въпроси и предлагаше съчувствие. През цялото време инструктор Солис потупваше с пръчката по бедрото си. Ехото отекваше в хранилището.
