Внезапно Вейлин изпита желание да хукне в мъглата. Можеше да избяга. Щеше да си намери разбойническа банда, която да го приеме, щеше да живее в горите и да има множество приключения, и да се преструва на сирак… „Верността е нашата сила.“
Аспектът го гледаше безизразно, но Вейлин знаеше, че прочита всяка мисъл в детската му глава. След години се чудеше колко момчета, доведени или подлъгани да дойдат тук от коварните си родители, са побягнали и дали са съжалявали за избора си.
„Верността е нашата сила.“
— Искам да вляза — каза той на аспекта. В очите му имаше сълзи и той примигна, за да ги пропъди. — Искам да науча много неща.
Аспектът отключи вратата. Вейлин забеляза, че по ръцете му има много белези. Мъжът открехна портата и го подкани.
— Влизай, малки ястребе. Вече си наш брат.
Вейлин моментално осъзна, че седалището на Шестия орден не е къща, а истинска крепост. Гранитните стени се извисяваха над него като скали, докато аспектът го пускаше през портата. По бойниците патрулираха тъмни фигури и го гледаха с безизразни, скрити от мъглата очи. Решетката на увенчания с арка вход бе вдигната, а отстрани стояха двама копиеносци, от по-възрастните ученици, които се поклониха уважително на преминаващия аспект. Той почти не им обърна внимание и поведе Вейлин към двора, където други ученици премитаха паветата, а от ковачницата се носеше звън на метал. Вейлин беше виждал замъци и преди. Родителите му веднъж го бяха завели в кралския дворец, нагизден в най-хубавите си дрехи, и там трябваше да изтърпи безкрайната и скучна реч на аспекта на Първия орден, който описваше величието на кралското сърце. Но самият дворец беше ярко осветен лабиринт със статуи, гоблени, полиран мрамор и доспехи на стражите, в които можеше да се огледаш. Въобще не миришеше на тор и пушек и нямаше стотици мрачни стаички, несъмнено криещи забранени за малки момчета тайни.
— Вейлин, кажи ми какво знаеш за този орден — нареди аспектът, докато го водеше към главната цитадела.
Вейлин започна да рецитира уроците на майка си:
— Шестият орден носи меча на правосъдието и сразява враговете на Вярата и Кралството.
— Много добре. — Аспектът изглеждаше изненадан. — Добре са те научили. Но с какво сме по-различни от останалите ордени?
Вейлин се замисли за отговора. Вече влизаха в цитаделата. Видя две момчета, около дванайсетгодишни, които се сражаваха с дървени мечове — разменяха удари, мушкания и парирания. Биеха се в очертан с тебешир кръг и всеки път щом схватката ги доближеше до ръба, гладко избръснатият инструктор ги удряше с пръчка. Те въобще не трепваха при ударите, съсредоточени върху двубоя. Едното момче се протегна твърде напред при поредното мушкане и получи удар по главата. От раната шурна кръв и то залитна и падна тежко извън кръга, което му докара нов удар с пръчката на инструктора.
— Вие се сражавате — каза Вейлин. Насилието и кръвта караха сърцето му да се разтуптява.
— Да. — Аспектът спря и го изгледа отгоре. — Сражаваме се. Убиваме. Щурмуваме крепостни стени под стрели и огън. Посрещаме щурмовете на конницата. Просичаме си път сред гора от пики и копия, за да пленим вражеското знаме. Шестият орден се сражава. Но знаеш ли за кого?
— За Кралството.
Аспектът приклекна и лицата им се изравниха.
— Да, за Кралството. Но кое е още по-важно?
— Вярата?
— Говориш несигурно, малки ястребе. Може би не си толкова добре научен, колкото смятах.
Зад него инструкторът дърпаше поваленото момче да стане сред дъжд от обиди.
— Тромав малоумен тъпчещ се с лайна дебил! Ставай! Ако паднеш пак, лично ще се погрижа да не станеш повече.
— Вярата е сбор от нашата история и дух — изрецитира Вейлин. — Когато преминем в отвъдното, нашата същност се слива с душите на Покойните, за да ни даде напътствие в живота. В замяна ние им отдаваме почит и вяра.
Аспектът повдигна вежда.
— Добре си научил катехизиса.
— Да, сър. Майка ми ми преподаваше често.
Лицето на аспекта помръкна.
— Майка ти… — Направи пауза и възвърна безизразната си маска. — Повече няма да споменаваш майка си. Нито баща си или други членове на семейството. Нямаш друго семейство освен Ордена. Вече принадлежиш на Ордена. Разбираш ли?
Момчето с раната на главата бе паднало отново и инструкторът го налагаше — стоварваше пръчката с прецизни отмерени удари. Приличащото на скелет лице почти не издаваше емоции. Вейлин беше виждал подобно изражение, когато баща му налагаше някое от кучетата си.
„Вече принадлежиш на Ордена.“ За своя изненада осъзна, че сърцето му се е успокоило, а гласът му не потрепери въобще, когато отговори:
— Разбирам.
Инструкторът се казваше Солис. Имаше изпити черти и очи като на коза: сиво-жълти, студени и втренчени. Погледна Вейлин и попита:
— Знаеш ли какво е мърша?
— Не, сър.
Инструктор Солис се приближи и надвисна над него. Сърцето на Вейлин отказа да се разтупти. Гледката на облещения като череп учител, налагащ момчето на земята, бе заменила страха с разгарящ се гняв.
