С тези думи се изправих и последвах миризмата на метал и тютюн. Усещах как зъбите ми пулсират, предвкусвайки насладата от нова храна. Сграбчих Деймън, който бе изостанал на няколко крачки от мен, и двамата продължихме, докато се озовахме на стръмна уличка, встрани от светлината на газовите фенери. Малкото светлина бе съсредоточена върху един-единствен обект: медицинска сестра в бяла униформа, облегната на тухлената стена, която пушеше цигара.
Жената вдигна глава и сепнатото й изражение се замени с усмихнато, когато видя Деймън. Типично. Дори като изгладнял вампир, Деймън с гъстата си тъмна коса, дълги мигли и широки рамене предизвикваше жените да се заглеждат по него.
— Искаш ли да си дръпнеш? — попита тя и издуха дима на правилни кръгчета, които се разсеяха във влажния въздух.
— Не — отвърна Деймън припряно. — Да вървим, братко.
Не му обърнах внимание и пристъпих към нея. Униформата й бе изцапана с кръв. Не можех да откъсна очи от нея, омагьосан от резкия контраст между наситеното червено и снежнобелия плат. Независимо колко често я бях виждал след промяната, кръвта продължаваше да ме изпълва с благоговение пред красотата си.
— Тежка нощ, а? — попитах, като се облегнах на стената на сградата до жената.
Деймън сграбчи ръката ми и ме задърпа към светлините на болницата. — Братко, да си вървим.
Тялото ми се скова от напрежение.
— Не! — Изскубнах ръката си от неговата и го запратих към стената.
Сестрата изпусна цигарата си. Разхвърчаха се искри, които бързо угаснаха. Усетих изпъкналите си зъби зад устните. Беше само въпрос на време.
Деймън се изправи олюлявайки се, присвит почти до земята, сякаш да се предпази от следващия ми удар.
— Няма да гледам това — промълви. — Ако го направиш, никога няма да ти простя.
— Трябва да се връщам на дежурството си — избъбри сестрата и отстъпи от мен, готова да побегне.
Улових ръката й и я притеглих към себе си. Тя издаде кратък вик, преди да закрия устата й с длан.
— Повече не е нужно да се притесняваш за дежурството — изсъсках и забих зъби във врата й.
Течността имаше вкус на изгнили листа и антисептици, все едно смъртта и разложението на телата в болницата се бяха просмукали в тялото й. Изплюх още топлата течност в канавката и хвърлих сестрата на земята.
Глупаво момиче. Би трябвало да усети опасността и да побегне докато още можеше. Дори не беше истинска плячка. Безполезна твар. Тя изпъшка, а аз обвих пръсти около гърлото й и стисках, докато чух удовлетворяващото изхрущяване на счупена кост. Главата й увисна под неестествен ъгъл, докато кръвта продължаваше да се стича от раната.
Повече не издаде нито звук.
Извърнах се към Деймън, който се взираше ужасено в мен.
— Вампирите убиват. Това правим ние, братко — изрекох спокойно, без да откъсвам поглед от сините очи на Деймън.
— Това правиш ти — рече той, свали палтото си и го метна върху сестрата. — Не и аз. Никога аз.
Гневът запулсира във всяко кътче на съществото ми.
— Ти си слаб! — изръмжах.
— Може би — отвърна Деймън. — Но предпочитам да съм слаб, отколкото чудовище. — Гласът му укрепна. — Не искам да бъда част от необузданите ти убийства. Ако пътищата ни се пресекат отново, кълна се, че ще отмъстя за всичките ти убийства, братко.
После се обърна и хукна с невероятната скорост на вампир надолу по улицата. Почти мигновено се стопи в стелещата се мъгла.
