Но най-вече се вслушвах в себе си. Колкото по-дълго се хранех с животинска кръв, като убивах катерица или лисица в гората, толкова повече моята Сила отслабваше, докато накрая се превърна в замиращ ек от, глъхнещ в едно далечно кътче на съществото ми. Без Силата изгубих наелектризиращото усещане да се чувствам жив, но вината, която щях да нося до края на съществуването си, започна да се притъпява. Това бе компромис, един от многото, които се научих да правя, и един от многото, които щях да направя през вечността, простираща се пред мен.
И така аз се заклех да не спирам да се движа, никога да не се задържам твърде дълго на едно място или да се сближавам прекалено с някого. Това е единственият начин да не навредя. Защото Господ да ни е на помощ на всички ни, ако някога отново се влюбя в човешко същество…
