За пръв осъзнах колко силно стискам ръката й. Отпуснах дланта й, а тя тутакси се сгуши по-близо до мен. Кръвта й пулсираше като сладка музика в тялото й, топлината й уталожи гнева ми. Отпуснах се до нея, омиротворен от мелодичния й глас, докато се смееше на представлението. Кали беше топла, мека и толкова жива. Исках този миг да спре, да трае вечно, да няма нищо друго освен мен, Кали и туптящото й сърце. В този момент нямах нужда от нищо друго, нито от кръв, нито от сила, нито от Де…
Тялото ми се напрегна и аз се изправих в стола си. Какво правех? Нима бях забравил брат си, какво му бях сторил, при това толкова бързо?
Станах.
— Хей, ти, сядай! — излая някакъв глас зад мен.
— С-съжалявам. Трябва да вървя — смотолевих и се запрепъвах към вратата.
— Стефан, почакай! — извика Кали.
Но аз продължих да вървя, докато не излязох на улицата. Затичах се, за да избягам от нощното оживление и не спрях, докато не стигнах до брега на реката. Докато се взирах в отражението си в течащата вода, думите на Пърси отекнаха в главата ми: „Ти или ще поискаш да я убиеш или да я целунеш. И в двата случая нещата няма да свършат добре за теб.“
Беше прав. Защото наистина не знаех дали искам да целуна или да ухапя Кали. Знаех само, че я желая.
