— Не зная. Става постепенно. — Замълча, сетне се засмя толкова невинно и безгрижно, че ми се прииска завинаги да остана в тази къща. — Чакай да отгатна. Искаш да стане веднага.
Усмихнах се.
— Добре ме познаваш.
Лекси се намръщи.
— Трябва да се научиш на търпение, Стефан. Имаш пред себе си цяла вечност.
Помежду ни настъпи тишина, когато думата
Разтърсих глава, придърпах Лекси в прегръдките си и вдъхнах успокояващия аромат на нашето приятелство. Сетне изхвръкнах от къщата, без да се обръщам назад.
Когато се озовах навън, се смъмрих заради сантименталността си. Имаше да изкупвам толкова много грехове, че самосъжалението беше лукс. Спрях се на улицата на мястото, където Кали бе издъхнала. Нямаше следи от кръв; по нищо не личеше, че тя бе съществувала. Коленичих и се озърнах през рамо, преди да целуна паважа.
После се изправих и затичах, по-бързо и по-бързо. Зазоряваше се и градът тъкмо се пробуждаше. Куриерите вече разнасяха поръчките с колелата си, а войниците на Севера маршируваха по улиците, притиснали пушки към гърдите си, сякаш носеха малки деца. Уличните търговци разполагаха сергиите си по тротоарите, а във въздуха се носеше ухание на захар и цигарен дим.
И, разбира се, острият мирис на кръв и метал.
Бързо стигнах до гарата. Перонът вече бе пълен с хора. Мъже в ежедневни костюми седяха върху изтърканите дървени пейки в чакалнята и четяха вестници, докато жените стискаха нервно чантите си. В цялата гара витаеше атмосфера на трескава преходност. Беше идеалният час за лов. И преди да се усетя, зъбите изскочиха от венците ми.
Сведох глава и обхванах лицето си в шепи, преброих до десет, борейки се с надигналия се глад, докато чаках зъбите ми да добият отново човешката си форма.
Накрая се присъединих към вълната от хора, насочила се към перона, и се спрях в далечния му край. До мен двама влюбени се бяха слели в прегръдка. Войникът прокара ръка през ягодоворусата коса на жената, а тя се повдигна на пръсти и се вкопчи в раменете му, сякаш никога нямаше да го пусне.
Наблюдавах ги дълго и се питах дали в един различен живот двамата с Кали нямаше да разиграваме същата сцена. Дали тя щеше да ме целуне, докато ме изпращаше да се сражавам, и дали после щеше да ме чака нетърпеливо на перона, когато се прибирам у дома.
Разнесе се свирка, влакът навлезе с грохот в гарата, вдигайки облак прах, и ме изтръгна от унеса.
Качих се след войника, като се чудех дали любовта между него и жената, която го изпращаше, ще има щастлив край. Изпитах утешение от мисълта, че дори и да няма, не аз ще съм причината.
Влязох в купето.
— Билетът ви, господине? — обърна се към мен кондукторът.
Втренчих се в очите му и стомахът ми се сви от отвращение, че трябва да разчитам на Силата си.
— Показах ви го — изрекох на глас. — Сигурно сте забравили.
Кондукторът кимна, отстъпи и ме пусна. Влакът потегли бавно от гарата, отвеждайки ме към новия ми живот. Живот, в който никога няма да въздействам чрез внушение, освен в краен случай, в който никога повече няма да вкуся човешка кръв.
След като спрях да пия човешка кръв, започнах да чувам много по-добре туптенето на човешкото сърце, знаех на мига от честотата на пулса дали човекът е тъжен или влюбен. Не че живеех много сред хората. След като напуснах Ню Орлиънс, наистина се превърнах в създание на мрака — спях през деня и излизах навън чак след като човешките същества бяха на сигурно място в леглата си, дълбоко заспали. Но понякога чувах учестено туптене и знаех, че някой се катери към прозорец или се измъква през вратата, за да се срещне с любимия, за да открадне няколко мига на интимност и ласки.
Най-тежко ми беше да чувам този звук. Винаги в подобни случаи си представях Кали, нейното потрепващо сърце и непринудена усмивка. Колко жива беше, как не се изплаши да се влюби в мен, въпреки истинската ми същност. Сега, когато си мисля за нашия план да избягаме, не мога да не се смея горчиво на себе си, че изобщо някога съм вярвал, че е възможно. Това беше същата глупава грешка, която направих, когато се влюбих в Катрин, вярвайки, че човешките същества и вампирите могат да се обичат, че се различаваме по една незначителна подробност, която лесно може да бъде преодоляна. Но нямаше да падна в същия капан за трети път. Винаги, когато вампирите и човешките същества са дръзвали да се обичат, със сигурност са следвали смърт и разруха. Ръцете ми са изцапани с достатъчно кръв, че да ми стигне до вечността.
Никога няма да узная какви беди е причинил Деймън в този свят. Понякога виждам във вестника статия или дочувам откъслечни разговори за нечия мистериозна смърт и мислите ми тутакси се насочват към моя брат. Освен това се ослушвам за него, винаги в очакване да чуя пресилено провлаченото му: „Братко“.
