— О, да, билетите — обади се Деймън. Гласът му звучеше гладко и овладяно. По нищо не личеше, че само допреди минути сме препускали в луд галоп, бягайки от смъртта. — Те са у брат ми.
Стрелнах го с гневен поглед, а той ми се усмихна — вбесяващо спокоен и невъзмутим. Втренчих се в него. Ботушите му бяха кални, ленената риза не бе затъкната в панталоните, но имаше нещо в него — не само орловия нос и аристократичната челюст, което го правеше да изглежда почти царствен. В този момент едва го познах: това не беше Деймън, с когото бях отраснал, нито този, когото бях започнал да опознавам през изминалата седмица. Сега, след като бяхме побягнали презглава от Мистик Фолс към невидима, неясна цел на хоризонта, Деймън се бе превърнал в непознат — спокоен и в същото време непредвидим. Сред тази непозната обстановка, не бях сигурен дали сме партньори в престъплението или заклети врагове.
Кондукторът насочи вниманието си към мен, а устните му се извиха в презрителна насмешка от раздърпания ми външен вид. Набутах припряно ризата в панталоните.
— Ние бързахме и… — изрекох провлачено с надеждата, че южняшкият ми акцент ще накара думите да прозвучат по-убедително и искрено, по-човешки. Припомних си едно от вампирските умения, които Катрин бе използвала с голям успех върху мен: внушението. — … и вече ви показах билета си — додадох бавно и настойчиво, за да го накарам да ми повярва.
Кондукторът повдигна вежди.
— Не, не сте — отвърна също толкова бавно, произнасяйки натъртено всяка дума, сякаш говореше на бавноразвиващ се.
Проклех мислено, сетне се наведох по-близо.
— Но аз ви го дадох преди малко. — Втренчих се в очите му и погледите ни се кръстосаха.
Кондукторът отстъпи крачка назад и примигна.
— Всеки трябва да е готов да покаже билета си по всяко време.
Раменете ми се отпуснаха.
— Ами… ъъ…
Деймън пристъпи пред мен.
— Билетите ни са в спалния вагон. Грешката е наша — рече с нисък, приспивен тон. Не премигна нито веднъж, докато се взираше в надвисналите клепачи на мъжа.
Лицето на кондуктора се отпусна и той направи още една крачка назад.
— Грешката е моя. Вървете, господа. Съжалявам за недоразумението. — Гласът му звучеше далечно и отнесено, когато докосна с пръсти ръба на фуражката си, отстъпвайки настрани, за да ни пусне да влезем във вагона, където се помещаваше пушалнята за джентълмените.
Веднага щом вратата се затвори зад нас, сграбчих Деймън за ръката.
— Как го направи? — попитах. Дали Катрин го бе научила как да снижава глас, да се взира в очите на жертвата си, за да накара нещастника да изпълни желанието му? Стиснах челюсти, питайки се дали тя бе споменала колко й е било лесно да ме омае и подчини на волята си. В съзнанието ми се мярнаха картини: Катрин разширява очи, докато ме умолява да запазя тайната й, да попреча на баща ни да я преследва. Поклатих глава, сякаш да пропъдя образите от съзнанието си.
— Кой е лидерът сега, братко? — изрече Деймън провлачено, отпусна се върху една празна кожена седалка и се прозина. Скръсти ръце на тила, все едно се канеше да се наслади на дълга дрямка.
— Нима смяташ да спиш? Точно сега? — възкликнах изумено.
— Защо не?
— Защо не? — повторих глупаво. Размахах ръце, сочейки около нас. Въпреки ранния час изискано облечени мъже в шапки и жилетки бяха окупирали облицования с дървена ламперия бар в ъгъла. Група по-възрастни мъже играеха покер, докато младоците в капитански униформи си шепнеха заговорнически над чашите с уиски. Никой не ни обръщаше внимание. Нямаше вампирски компас, който да разкрие истинската ни същност. Никой дори не погледна към нас, когато седнахме.
Разположих се на дивана срещу Деймън.
— Не разбираш ли? — попитах го. — Тук никой не ни познава. Това е нашият шанс.
— Ти си този, който не разбира. — Деймън пое дълбоко дъх. — Усещаш ли това?
Топлият аромат на кръвта изпълни ноздрите ми, а глухите удари на сърцата отекваха около мен като цикади в лятна вечер. Мъчителна болка тутакси прониза челюстта ми. Закрих устата си с ръце, докато се озъртах обезумяло, за да видя дали някой не е забелязал дългите и остри кучешки зъби, които стърчаха от венците ми.
Деймън се засмя кисело.
— Никога няма да бъдеш свободен, братко. Ти завинаги си обвързан с кръвта, с човешките създания. Те събуждат отчаяната жажда в теб — превръщат те в убиец.
При думата убиец един мъж с червеникава брада и загоряло от слънцето лице хвърли остър поглед към нас от другата страна на пътеката. Насилих се да изобразя любезна усмивка.
— Ще ни навлечеш неприятности — изсъсках тихо.
— Да, само че трябва да обвиняваш себе си за това — сви рамене Деймън. Затвори очи — знак, че разговорът ни е приключил.
