— А ти всъщност защо си хукнала така презглава? — преди Дона да успее да отговори, Карън продължи. — О, господи, да не би да е излязъл?
— Да, пуснали са го.
— Мили боже!
— Решихме, че е по-добре да изчезнем.
— Правилно. Какво искаш да направя?
— Кажи на мама и татко, че сме добре.
— Ами апартаментът?
— Можеш ли да изнесеш всичко на склад?
— Разбира се, ще се опитам.
— Можеш да се обадиш на фирмата „Бийкън“ или някъде другаде. Съобщи ми колко струва. Ще ти пратя чек.
— А как мога да се свържа с теб?
— Аз ще поддържам връзка.
— Ще се върнеш ли някога тук?
— Не зная.
— Как са могли да го пуснат? Как са могли?
— Предполагам, че се е държал добре.
— Господи!
— Всичко ще се оправи, Карън.
— Кога ще те видя отново? — тя беше готова всеки момент да се разплаче.
— Скоро всичко ще отмине.
— Да, ще отмине. Ако Рой случайно пукне от инфаркт или се преобърне от някой мост, или… — тя се разхлипа. — Господи, какво нещо… как можаха да му позволят?
— Не плачи, моля те. Всичко ще се оправи. Само кажи на мама и татко, че сме добре, а ние ще ти се обаждаме.
— Добре. Аз ще… ще се погрижа за твоя апартамент.
— Внимавай и се пази!
— Разбира се. И ти също. Целуни Санди от мен.
— Ще я целуна. Чао, Карън.
— Чао.
Дона затвори телефона. Пое дълбоко въздух, като се опитваше да овладее вълнението си. След това прекоси площадката пред входа. Вече слизаше по стълбите, когато чу как някаква врата се отвори със скърцане.
— Госпожо?
Тя се обърна и видя едно момиче, което стоеше на вратата на рецепцията. Вероятно беше дъщеря на собственика.
— Да?
— Вие ли сте със закъсалата кола?
Дона кимна.
— Позвъниха от сервиза на „Шеврон“. Техен служител и Куч са се погрижили за нея. Казаха, че ще ви потърсят, когато я докарат.
— Но ключовете са в мен.
— Те нямат нужда от ключове.
— Аз трябва ли да направя нещо?
Момичето повдигна едното си рамо. То беше голо, с изключение на презрамката на блузката. Очевидно не носеше сутиен и зърната на гърдите й прозираха под тънката материя, тъмни и набъбнали. Дона се запита как родителите й позволяват да се облича по този начин.
— Добре. Благодаря за съобщението.
— Пак заповядайте.
Момичето се врътна. Изрязаните дънки бяха цепнати отстрани и разкриваха мургавите й крака почти до хълбоците.
Дона слезе по стълбите и се отправи през паркинга към тяхното бунгало. Трябваше да изчака Санди да се приготви.
— Искаш ли да закусим тук, в мотела? — попита Дона. — Или да си опитаме късмета в града?
— Хайде да отидем в града — каза нетърпеливо Санди. — Надявам се, че имат понички. Умирам за една поничка.
— Аз пък умирам за чаша кафе.
Те излязоха. Санди присви очи, отвори дънковата си чантичка и извади слънчеви очила. Кръглите им стъкла бяха твърде големи за лицето й. Дона, която рядко носеше тъмни очила, реши, че с тях дъщеря й прилича на мравка, страхотна мравка наистина, но все пак мравка. Трябваше да внимава да не й го каже.
— Какво ти съобщи леля Карън? — попита Санди.
— Каза да те целуна.
— Тенис ли щяхте да играете днес?
— Да.
— Сигурно е била много изненадана.
— Тя разбра за какво става дума.
Стигнаха до пътя. Дона посочи вляво.
— Градът е насам — каза тя. — Имах чувството, че леля ти Карън никога не е чувала за Малкаса Пойнт. Въпреки всичко, мястото е красиво, нали?
Санди кимна. Слънчевите очила се плъзнаха надолу, по носа й. Тя ги бутна с пръст обратно.
— Тук е много е хубаво, но…
— Какво?
— О, нищо.
— Не, хайде, кажи ми.
— А ти защо трябваше да обясняваш на леля Карън?
— Какво да й обяснявам?
— Къде се намираме.
— Реших, че трябва да знае.
— Аха — Санди кимна и нагласи очилата си.
— Защо?
— Мислиш ли, че трябваше да й казваш? Сега знае къде сме.
— На никого няма да каже.
— Няма, освен ако той не я принуди.
Чуха, че идва кола и се качиха на изровения банкет, докато отмине.
— Какво искаш да кажеш, „да я принуди“? — попита Дона.
— Да я принуди да му каже. Както правеше с теб — принуждаваше те да му казваш разни неща.
Дона вървеше мълчаливо и вече не се наслаждаваше на свежия ароматен въздух. Представи си Карън, просната гола на леглото, завързана, а Рой до нея нагрява със запалка върха на отвертка.
— Ти никога не си виждала какво правеше с мен, нали? Той винаги заключваше вратата.
— О, никога не съм виждала това, което е правил в спалнята. Само когато те удряше. А той какво правеше с теб в спалнята?
— Причиняваше ми болка.
— Сигурно е било ужасно.
— Да.
— Как ти причиняваше болка?
— По много начини.
— Обзалагам се, че ще постъпи по този начин и с леля Карън.
— Не би посмял — каза Дона. — Не би посмял.
— Кога можем да си тръгнем оттук? — попита неспокойно Санди.
— Веднага щом поправят колата.
— Кога ще стане това?
— Не зная. Тази сутрин Аксел е отишъл там с човек от сервиза. Ако не се налага ремонт, можем да тръгнем веднага, щом я докарат тук.
— Така ще е най-добре — каза Санди. — Най-добре ще е да се махнем бързо оттук.
