— Винаги съм бил голям почитател на Едгар Алан По. Всъщност предполагам, че до голяма степен именно неговото влияние ме подтикна да изследвам „Къщата на Звяра“ онази нощ с Томи. Когато най-накрая реших, че едно ново име ще бъде много важно за емоционалното ми оцеляване, изглеждаше съвсем на място да приема името на преследвания герой на По — Родерик Ашър.8
Лорънс Мейуд Ашър пиеше кафето си в крехка чаша от костен порцелан. Джуд наблюдаваше как задържа течността в устата си като вино и й се наслаждава, преди да я погълне.
— Ммм, прелестно е — той погледна нетърпеливо Джуд.
Джуд повдигна чашата си. Хареса му тежкия аромат и отпи. Беше по-силно, отколкото го предпочиташе.
— Не е лошо — каза той.
— Вие сте цар на сдържаните изказвания, Джадж — по лицето на измъчения човек се изписа загриженост. — Наистина ви харесва, нали?
— Хубаво е. Много е хубаво. Просто не съм свикнал с ямайско кафе.
— Никога не свиквайте с нещо, което обичате. Удоволствието се притъпява.
Джуд кимна и отпи още една глътка. Този път кафето имаше по-добър вкус.
— Кошмарите ви с „Къщата на Звяра“ ли са свързани? — попита той.
— Винаги с къщата.
— Изненадан съм, че са предизвикани от статията във вестника, ако се има предвид какво сте преживели тогава.
— Статията, малко или много, съживи кошмарите. Иначе аз постоянно ги сънувах, в продължение на няколко месеца, непосредствено след моето… преживяване. Лекарите предложиха психиатрично лечение, но родителите ми не се съгласиха. Колкото и да бяха разумни, те възприемаха психиатрията като преследване на идиоти и побъркани. Преместихме се от Малкаса Пойнт и кошмарите ми бързо изчезнаха. Винаги съм мислел, че това бе една победа на здравия разум над шарлатанството — той се усмихна, видимо доволен от остроумието си и се отдаде отново на удоволствието да пие кафе.
— За съжаление — продължи той — не можахме напълно да загърбим случката. Непрекъснато ни откриваше поредният журналист, който искаше да напише нещо неизвестно за злополучната туристическа атракция. Това винаги отключваше нови кошмари. Всяко голямо списание публикува статии за историята.
— Виждал съм някои от тях.
— Прочетохте ли ги?
— Не.
— Дрън-дрън сензации! Ах, тези репортери! Знаете ли какво представлява репортерът? „Писател, който чрез догадки си проправя път до истината и я прогонва с буря от думи.“ — Амброуз Биърс. Единственият път, когато позволих на един от тези драскачи да ме интервюира, той изопачи думите ми по такъв начин, че приличах на някакво недоразвито дрънкало. Журналистът беше стигнал до извода, че преживяването ме е умопомрачило! След това си промених името. Досега нито един от тези копелдаци не е успял да ме издири и аз престанах да сънувам кошмарите с чудовището, докато… то отново не си намери жертви.
— То?
— Официалната версия от времето на нападението върху бащата и децата Торн, е била, че това е „той“ — маниак, който си служи добре с ножа, нещо от порядъка на Джек Изкормвача. Всяко нападение, разбира се, се извършва от различен убиец.
— А истината не е тази, така ли?
— Изобщо не е такава. Става дума за звяр. Убиецът е винаги един и същи звяр.
Джуд не се опита да прикрие съмнението, което се появи на лицето му.
— Нека да ви сипя още едно кафе, Джадж.
— Аз не зная какво представлява чудовището — каза Лари. — Може би никой не знае. Но аз съм го виждал. С изключение на старата г-жа Маги Куч, аз най-вероятно съм единственият жив човек, който го е виждал. Това не е човешко същество, Джадж. Или ако все пак е човек, е някакъв неописуемо деформиран тип. И е много, много старо. Първото известно нападение се е случило през 1903 година. Тогава президент е бил Теди Рузвелт. Това е същата година, в която братята Райт са полетели в Кити Хок, за бога. Същата година чудовището убило трима души.
— А първият собственик на къщата?
— Тя оцелява. Това е вдовицата на Лайл Торн. Нейната сестра обаче е била убита. Както и двете деца на Лили. Властите прехвърлили отговорността за зверството върху един умствено недоразвит, когото хванали в покрайнините на града. Той бил обвинен, осъден и обесен от балкона на къщата. Още тогава изглежда е било наредено случаят да се прикрие. Знаели са, че обесеният е невинен.
— Защо трябва да са знаели?
— Звярът има големи животински нокти — каза Лари. — Остри и твърди като пирони. Дерат жертвата, дрехите, плътта. Пронизват тялото, за да го приковат към земята, докато чудовището… изнасилва жертвата.
Чашата започна да трака върху чинията. Той я остави на масата и сви пръстите си в юмруци.
— А вас…?
— За бога, не! Той изобщо не ме докосна. Мене не. Но аз видях какво направи на Томи там, в спалнята. Беше толкова… погълнат… за да се занимава с мен. Първо трябваше да свърши с Томи. Надхитрих го! Прозорецът ми остави гадни порязвания. А при падането си счупих ръката, но се измъкнах. Измъкнах се, по дяволите! Оживях, за да разкажа историята!
Той си сипа още едно кафе. Треперещата му ръка постави чашата обратно на масата. Питието като че ли му помагаше да възвърне самообладанието си. С много тих глас каза:
