След един кратък разговор, в който през сълзи съобщи на родителите си тъжната вест, тя остави слушалката и излезе от будката.
— Да се връщаме в мотела.
— Какво е станало? — викаше Санди. — Кажи ми!
— Леля ти Карън и чичо ти Боб са убити.
— Не е вярно!
— Току-що говорих с полицая, миличко.
— Не!
— Хайде, да тръгваме към мотела. Момиченцето се хвърли върху Дона, прегърна я силно и заплака.
Когато Джуд слезе от колата, видя Дона да седи на стълбата пред бунгалото. Веднага разбра, че нещо не е наред. Тръгна към нея. Тя го видя и се изправи. Той я прегърна. Дона заплака тихо, безмълвно. Чувстваше как гърбът й потръпва под ръцете му. Джуд я погали по главата. Усети мократа й буза върху лицето си. Стояха така дълго време.
След това Дона вдигна поглед към него. Подсмръкна, извинително се усмихна и избърса лицето си с ръкава на блузата.
— Благодаря ти.
— Добре ли си вече?
Тя кимна и стисна устни.
— Искаш ли да се поразходим? — попита тя.
— Знам едно място. Но трябва да отидем с колата.
— Преди да тръгнем, трябва да платя за тази вечер.
— Добра идея. И аз трябва да сторя същото.
Двамата отидоха до рецепцията. Платиха и се върнаха при колата на Джуд.
— Къде е Санди?
— Спи.
— Май често прави това, а?
— Добър начин да оцелееш.
— Тя добре ли се чувства?
— Не. Мисля, че не.
Качиха се в крайслера и Джуд подкара по крайбрежната улица.
— Днес сутринта видяхме колата ти в града — каза Дона.
Явно искаше да смени темата.
— Пак отидох в „Къщата на Звяра“.
— Да не би пак да са я отворили за посетители. Мислех, че полицията…
— Тя нищо не знае за убийството. Трупът беше изчезнал, а също и кръвта. Изглежда някой добре е почистил.
— Чистници — Дона срещна погледа му и се усмихна. — Това е работа на Аксел. Той почиства къщата.
— Аксел е затънал в тая история до гуша. Също и майка му. Всички. Това е работа на семейството. От време на време убиват някого, за да привлекат посетители.
— Но ако тялото е изчезнало…
— Изглежда са се подплашили, защото това убийство става много скоро след другите две. Толкова са неспокойни, а се държат така, сякаш нищо не е станало.
— Защо са я убили? Казах „те“. Накара ме да ти повярвам. Защо са я убили, след като не искат никой да научи за това?
— Тя щеше да подпали къщата.
— Да, това е сериозен мотив. Какво смяташ да правиш? Ще се опиташ ли да откриеш тялото й?
— Това няма да ни е от полза. Трябва да намерим мъжа, които се крие в маймунския костюм.
— И после?
— Ако трябва, ще го убия.
— Смяташ да го убиеш, така ли?
— Едва ли ще имам някакъв друг избор.
Докато минаваха покрай „Къщата на Звяра“, замълчаха. След като завиха зад ъгъла, Дона се обади.
— Много ли хора си убил?
— Да.
— Мислиш ли… често за това?
Той я погледна, след това се насочи към бордюра и спря.
— Питаш дали съвестта ми е гузна?
— Може и така да се каже.
— Не съм убил никого, който да не си го е заслужил.
— Кой решава това.
— Аз. Аз го осъждам и екзекутирам.
— Как успяваш?
— Чувам гласове.
Тя се усмихна.
— Говоря сериозно.
— Аз също. Чувам един глас. Обикновено моят. Той ми казва: „По-добре пречукай това копеле, преди то да те пречука.“
— Ужасен си.
Джуд тихо се разсмя. След това усети как нещо студено, вътре в него, го стисна. Преглътна.
— Понякога чувам гласовете на мъртвите. Хора, които не познавам. Виждал съм само снимките им във вестниците, или на живо. Те ми казват: „Щях да съм още жив, ако оня кучи син не ми беше светил маслото.“ След това поглеждам към живите и те ми казват: „Оня тип утре ще ме убие.“ Аз го осъждам и след това, ако мога, го екзекутирам. Мисля че по този начин отмъщавам за мъртвите и спасявам нечий живот. Може би звучи ужасно, но съвестта ми е съвсем спокойна.
— Убиваш ли за пари?
— Ако е някой, когото искам да убия, винаги се намира човек, готов да ми плати за това.
Излязоха от колата. Джуд хвана Дона за ръката и двамата пресякоха улицата.
— Искаш ли да ти покажа как е станало.
— Нямам нищо против.
Влязоха в гората. Джуд вървеше напред и търсеше пролуки сред гъсто обраслите борове и непроходимите места, осеяни с камъни и паднали дървета. Спря на два пъти, за да може Дона да си почине.
— Не ми каза, че е пълно с толкова непредвидени препятствия.
Последните няколко метра бяха стръмни и Джуд се обърна да види Дона. На лицето й беше изписана решителност. Тя избърса с опакото на ръката капка пот от върха на носа си. Влажни кичури бяха залепнали за челото й.
— Почти стигнахме — каза той. Подаде й ръка. Изтегли я върху един изсъхнал пън. След това и двамата скочиха на земята. — Успяхме.
Вървяха безпрепятствено по равното било на хълма и стигнаха до една ветровита поляна.
Дона се протегна и разпери ръце.
— О, вятърът е толкова приятен.
— Почакай ме тук. Трябва да си прибера някои неща.
— Значи затова дойдохме тук?
Отиде с Джуд до края на поляната. Той посочи надолу към скалите.
— Оставих част от екипировката си при тези камъни.
— Там ли стоеше снощи?
— Да, на това място.
Двамата се спуснаха по склона. След това се изкачиха по камъните до върха на възвишението, откъдето се виждаше задната страна на „Къщата на Звяра“.
