— Не мога да си представя, да остана тук през нощта — каза Дона. — Достатъчно неприятно изглежда и на дневна светлина.
— Ще сляза да си взема вещите — каза Джуд.
— Добре. Ще те изчакам.
Дона седна на един камък. Джуд се смъкна до равното място с двете борчета. Раницата, пушката и бинокълът бяха на същото място, където снощи ги заряза и се затича надолу по хълма, за да спре жената. Прибра бинокъла, мушна го в раницата и я завърза. После я преметна на гърба си. Вдигна калъфа с пушката и се изкачи на върха.
— Хайде да се върнем на поляната — каза Дона.
— Добре.
— Не ми е много приятно да гледам фасадата на тая къща.
— Това е гърбът й.
— Няма значение.
Изкачиха се до тревистата поляна. Джуд остави пушката и раницата си. Дона се приближи, сложи длани върху гърдите му и го погледна.
— Може ли да поговорим? — попита тя.
— Разбира се.
— За убийствата?
— Ако искаш.
— Това, което се случи днес… — тя наведе поглед. — Днес научих, че… сестра ми… — гласът й секна.
Тя се извърна. С гръб към него пое дълбоко въздух. Джуд я хвана за раменете.
— Сестра ми е убита! — изхлипа тя и избухна в сълзи.
Джуд я обърна към себе си и силно я прегърна.
— Аз я убих, Джуд. Аз я убих. Избягах. Иначе той нямаше да го направи. Нямаше да му се наложи. Боже! Не предполагах. Не знаех! Аз ги убих. Аз ги убих и двамата!
След малко Дона се успокои. Не говореше, а само плачеше. Джуд я придърпа към себе си и я прегърна. Беше се облегнал на раницата си. Сълзите й намокриха ризата му. Най-сетне спря да плаче.
— Трябва да се връщаме — каза тя. — Не искам да я оставям дълго сама.
— Ще тръгнем, когато ми разкажеш какво е станало. Кой уби сестра ти, Дона?
— Моят бивш съпруг, Рой Хейс.
— Защо?
— Отчасти, за да ми отмъсти. Но най-вече, за да я принуди да каже къде съм.
— А защо иска да знае това?
— Лежа в затвора. Той… изнасили Санди. Тя беше само на шест. Заведе я на разходка с мотора си… и я изнасили. И с мен е правил разни неща. Отвратителни неща. Знаех, че някой ден ще го пуснат. Смятах да зарежем всичко и да изчезнем. Така и направихме в неделя сутринта, когато разбрах, че е на свобода. Никога… не ми и хрумна, че ще отиде при Карън. Не знам какво съм си въобразявала. Но никога… господи, въобще не ми мина през ума, че ще отиде при Карън… сигурно я е измъчвал. Боже господи! И то заради мене! Не биваше да бягаме. Трябваше да останем. Може би трябваше да си взема пистолет и просто да го причакам. Но въобще не се сетих за това. Реших, че трябва да напуснем града и ако си сменим имената, всичко ще се оправи. Но не стана така. Сега знае къде сме.
— Къде живееше сестра ти?
— В Санта Моника.
— Тя е на колко, десет-дванайсет часа оттук, нали?
— Не знам. Най-вероятно.
— Знаеш ли кога е убита сестра ти?
— По някое време снощи.
— Късно или рано през нощта?
— Не знам.
— Може би вече е в града.
— Възможно е.
— Как изглежда?
— На трийсет и пет години. Висок е около метър и осемдесет. Много е як. Тежи около осемдесет и няколко килограма.
— Имаш ли негова снимка?
— Всичките ги унищожих.
— Какъв цвят е косата му?
— Черна. Винаги е късо подстриган.
— Нещо друго?
Тя вдигна рамене.
Джуд се изправи. Помогна й да стане.
— Сигурна ли си — попита той, — че бягството не е по-добрият вариант?
— Той ме убеди в това.
— Тогава да се връщаме в мотела и да го изчакаме.
— Какво ще правим?
— Ако питаш мен, ще го убия.
— Аз ще се оправя с него.
— В никакъв случай. Ти си с мен.
— Не искам да убиваш никого… заради мен.
— Няма да е заради теб. Ще го направя заради себе си и заради гласовете.
— С Лари ще излезем за малко — каза Джуд, докато вървяха с Дона през паркинга след обяда. — Искам ти и Санди да останете в нашето бунгало, докато се върнем.
— Добре.
Никакви възражения. Никакви въпроси. Пълното й доверие към него го изпълни с приятно чувство.
Видя как се обърна към Санди. Детето и Лари вървяха зад тях. След вчерашната случка на плажа, вместо да се сдърпат, двамата се бяха сдушили. По време на обяда си говориха като първи приятели. Сближаването им се стори на Джуд странно, но безкрайно подходящо за дадените обстоятелства.
— Санди — каза Дона, — ще идем за малко в бунгалото на Лари и Джуд. Искаш ли да си вземеш картите или някаква книга, за да се занимаваш?
Детето кимна.
— Веднага се връщаме — каза Дона. Влязоха в бунгалото и оставиха вратата отворена.
Лари прошепна.
— Горкото дете. Напълно е съсипано.
— Няма да му е лесно.
— Наистина. Ще живее вечно в страх. Това животно трябва да бъде разстреляно.
— Така и ще стане.
— Искрено се надявам.
— Довечера, ако имаме късмет.
— Довечера ли?
— Има голяма вероятност да се появи днес. Ще го посрещна със зареден пистолет.
— Ами „Къщата на Звяра“?
— Тя може да почака един ден.
— Прав си, въпреки че щях да съм по-спокоен, ако приключим веднъж завинаги с…
— Не мога да позволя оня тип да пипне Дона и Санди. Вече достатъчно болка им е причинил.
— Разбира се. Не искам да ги зарежем. Ни най-малко.
— Освен това, мисля, че ще бъде прибързано, ако още тази вечер тръгнем да преследваме Звяра.
— Защо мислиш така?
— Искам да разбера някои неща. Затова днес следобед ще идем в къщата на Куч.
