— Да, наистина! — каза Лари. — Измъкнахме се тихомълком, невредими и пипнахме това — той размаха една подвързана с кожа книга. — Това е дневникът на Лили Торн. Собствените й думи. Боже господи, каква находка! — той отиде до леглото и седна до Санди. — Ти как прекара следобеда, дребосъче?
Дона се обърна към Джуд.
— Намери ли костюма на Звяра?
— Не.
— А тялото на Мери Зиглър?
— Нито пък него. Не успяхме да претърсим всички стаи.
— Появи ли се някой?
— Не. Имаше хора в една от стаите, но не можахме да проверим мазето, защото там светеше.
— Значи някой от тях си е бил вкъщи?
— Според мен не беше само един.
— Та те са само Маги, Аксел и Уик — каза тя.
— И двама от тях бяха в „Къщата на Звяра“. Развеждаха туристите.
— Тогава кой е бил вътре?
— Предполагам, че Аксел. И поне още двама души.
— Но кои са те?
— Не знам.
— Много странно.
— Да, и на мен не ми харесва.
Двамата седяха на леглото на Джуд.
— Какво представлява къщата? — попита Дона.
Слушаше внимателно. Остана особено впечатлена от синята светлина, всекидневната, в която имаше само възглавници, и банята със странните халки. Но най-много й хареса спалнята.
— Кой би предположил, че Маги Куч си пада по такива неща. Ами Хапсън! Тоя тип прилича на стара невестулка. Не мога да си представя, че двамата правят любов, още по-малко пък в стая с огледала. Веригите, белезниците, садизма — това по̀ мога да го приема. Забеляза ли изражението му, когато погна Мери Зиглър с колана си?
Джуд кимна.
— За мен са напълно побъркани. Искам да кажа, че трябва да са такива, щом печелят пари от място като „Къщата на Звяра“.
След половинчасовата разходка, която направиха по хълма, който гледаше към океана, те прекараха следобеда в номер 12. Лари прочете дневника за по-малко от час, като от време на време клатеше невярващо глава и промърморваше по нещо. Санди се беше вторачила в телевизора. Дона и Джуд седяха до прозореца.
В четири и половина Дона каза, че иска да разбере какво е станало с колата. Четиримата отидоха до бензиностанцията. Когато я наближиха, тя видя, че синият маверик, заедно с три други коли, е паркиран до гаража.
— Сигурна съм, че още не го е пипнал.
Джуд отиде с нея до канцеларията. Кокалестият монтьор говореше по телефона. Изчакаха го отпред да свърши разговора.
— Всичко е наред, госпожо — обяви той, когато излезе.
— Искате да кажете, че е готова? — попита Дона и с нежелание прие неочакваната новина.
— Разбира се. Получихме радиатора по обяд — той тръгна напред, отиде до колата и вдигна капака на мотора. — Ето го. Пробвах колата. Върви без грешка.
Върнаха се в канцеларията. Монтьорът показа сметката и обясни колко струват частите и услугата.
— В брой ли ще плашите или с кредитна карта.
— С карта — тя започна да рови в чантата си.
— Къде сте отседнали?
— В „Уелкъм Ин“.
— Така си и знаех. Няма къде другаде да идете — той взе кредитната й карта. — Това казах и на мъжа, който ви търсеше.
Думите я сепнаха. Гледаше го изумена, но здравото стисване на Джуд по лакътя я върна към действителността.
— Какъв мъж?
— Дойде с Ролс от ’76 година. Каза, че познал колата. Намери ли ви?
Тя поклати глава.
— Винаги ли давате информация за клиентите си? — попита Джуд.
— Не толкова често — очите му се присвиха. — Нещо сте загазили, а?
— Не — каза Джуд. — Но внимавай ти да не загазиш!
Мъжът върна картата на Дона, след това й подаде фактурата, за да се разпише. Бавно се обърна към Джуд.
— Разкарайте се, господине, преди да ви заритам по скапания задник оттук до Фресно.
— Млъквай! — изкрещя Дона в лицето му. — От къде на къде ще разправяш на мъж… каквото и да е… за мен?
— По дяволите, госпожо, не съм му казал нищо. Той знаеше името ви. Щеше да ви намери. Казах, че няма къде другаде да идете, освен в мотела. И без това щеше да ви открие — монтьорът погледна сурово Джуд, след това отново Дона. — Като искате да избягате от мъжа си, госпожо, бъдете по-внимателна — той се ухили и се отдалечи.
— Тръгваме! — извика Дона към дъщеря си и Лари.
Бяха на отсрещната страна на улицата и разглеждаха витрините на магазините. Когато се запътиха към тях, Дона каза:
— Не искам Санди да разбере, ясно ли е?
— Ще бъде по-внимателна, ако знае.
— Тя ужасно се страхува от него. А и след това, което преживя днес…
— Няма да й кажем. Но отсега нататък трябва да сме дяволски предпазливи. Особено в мотела.
Дона го хвана за ръката. Вдигна очи и видя подкрепа в погледа му. Посрещна Санди и Лари с усмивка.
— Чудо на чудесата — извика тя. — Колата е готова.
Когато се връщаха към мотела, Дона внимателно оглеждаше за ролс-ройс. Не видя такава кола. На паркинга в мотела също нямаше ролс.
— Спри пред вашето бунгало — каза Джуд.
След това Джуд ги заведе в своето бунгало. Той влезе пръв и бързо го провери, преди да ги пусне вътре.
— Ще ида до рецепцията — каза той. — Веднага се връщам.
Върна се след по-малко от пет минути. С леко поклащане на главата, даде знак на Дона, че никой не е питал за нея.
— Искате ли да вечеряме? — предложи той.
— Умирам от глад! — избърбори Санди.
— Ти си като ненаситна ламя — каза Лари на детето. — Бездна.
— Ти си бездна — каза тя, смеейки се.
