Чувствам се все по-щастлива по отношение на себе си и на прекрасната вечер и започвам да изпитвам съжаление към Дебелака и Заешката устна. Особено към Дебелака. Струва ми се, че е ужасно загорял за секс. Съчувствам му — на него и на всички грозни мъже по света. Много добре познавам крайното отчаяние на нереализираната похот. Много добре знам какво е да си в плен на стотици образи всеки ден, всички поднесени в позата „изчукай ме“. На улицата, по телевизията, във вестниците — накъдето и да погледнеш, навсякъде има съблазнителни мадами. Понякога направо ти се къса сърцето, понеже си знаеш, че сигурно ще имаш най-много някоя стерилна среща с курва. Тъкмо се каня да споделя това прозрение с Били, когато той се сепва.
— Мамка му!
— Какво?
— Исусе! Цяла вечер говорим за този скапаняк — той направо ще лудне!
Дърпа ме от мястото ми с една ръка — другата повдига чашата до устните му и той пресушава уискито си.
— Хайде!
Грабваме палтата си и се запътваме към вратата. Навън улиците са сиви и под дъжда от тях се надигат изпарения. Край нас притичва група момичета с размазана по лицето спирала, обгърнали телата си с голи ръце. Хукваме по улицата, прескачайки локвите и кикотейки се като деца. Когато стигаме до стоянката на такситата, Били отново поглежда часовника си. Дъждът и досегът с действителността са го отрезвили малко. Говори, без да ме поглежда:
— Мамка му! — казва той приведен, а дъхът му излиза на пара. — Адски закъснях. По дяволите! Извинявай, момиче…
Няма да го оставя да се измъкне толкова лесно. Не обръщам внимание на думите му и паля по цигара и за двама ни — Били няма да ходи никъде. Аз съм в настроение и страхотно подпийнала, и искам това да продължи.
— Трябва да направя нещо, хлапе — казва той и се насочва към едно приближаващо такси. — Мама организира голяма празнична вечеря. Такси! За Ан Мари и така нататък. Такси!
Ан Мари.
— Хайде, хлапе, ще те закарам.
Таксито спира. Той отваря вратата.
— Не — казвам аз, пъхвам ръце в джобовете и се отдръпвам от него. — Аз ще направя едно кръгче из града.
— Ама ти си вир-вода! Ще умреш от пневмония, ако не се изсушиш.
Свивам рамене.
— Хайде, Мили, просто скачай вътре. Чувствам се пълно нищожество, задето те зарязвам така. Бих те поканил, много добре знаеш, че е така, обаче това е една от онези семейни вечери, нали знаеш. Двамата празнуват годежа си.
— Добре съм, честно. Нали знаеш, че и бездруго не си падам особено по семейните събирания.
— Хайде, Мили, не си тръгвай така. Моля те, просто се качи. Ти си като член от семейството — всички ще се радват да те видят.
— Шшшт, забрави. Добре съм. Ще ти се обадя утре.
Насилвам се да се усмихна и се завъртам на пети.
Правя три крачки по Хардман Стрийт.
— Били? Недей да ходиш, моля те. Не ме оставяй тук.
— О, миличка, не прави така. Ела с мен.
— Защо искаш да отидеш?
— Мили?
Раменете му се отпускат заедно с унилото му изражение.
— Майната ти, Били.
Обръщам се и си тръгвам. Той ме вика по име няколко пъти, в един прозорец виждам как таксито завива и се чувствам скапана като нощта.
Когато се скривам от поглед, обгръщам тялото си с ръце, навеждам ниско глава, свивам рамене срещу вятъра и поемам към града. Студът парализира мислите ми. Не мога да съставя никакъв смислен план за останалата част от вечерта, макар че цялото ми същество крещи за пиячка, за храна и за още пиячка — точно в този ред.
Когато стигам в началото на Болд Стрийт, в съзнанието ми се прокрадва идейка и аз се мятам на едно такси. Нареждам на шофьора да ме откара във финансовия квартал, където е пълно с костюмари, с второстепенни знаменитости и със скучни богаташи, обаче въпреки всичко е район, в който няма никакви студенти. Сервирам му историята, че съм солистка в „Дриймърс“. Очевидна безсмислица, която е предназначена по-скоро за самата мен, отколкото за него — само че я поддържам до последната дума.
Изскачам съвсем накрая на Олд Хол Стрийт и небето надава нисък гърлен рев. Паля цигара и със страхопочитание наблюдавам река Мърси, която потръпва от светлината на бурята. Изпушвам цигарата чак до филтъра и хвърлям блещукащия фас в нощта. Няколко момичета се шмугват край мен голи до кръста и с шибани от вятъра ръце. Изсмивам се на глас. Дъждът вече е намалял, обаче подпухналото небе е надвиснало тежко и влачи бурята над реката към града. За миг нощта е спокойна. Всичко е спокойно освен тихото пърхане на вятъра във витрините на магазините и далечното чаткане на токчета по паважа.
И тогава се развихря бурята.
