— Винаги ли е изглеждал толкова добре? Никога не бих могла да се обвържа с такъв човек. Сигурно направо ще полудея. Искам да кажа, вероятно не е лесно човек да е на твое място. Как се справяш с мисълта, че всяко момиче в университета иска да се чука с баща ти?
Внезапно се връщам в реалното време. Дупката в сърцето ми се стяга и я изплюва цялата обратно в шумотевицата на бара. Очите ми стават лениви, лениви и невиждащи, а лицето й се размазва на фона на осветения от неоновата светлина прозорец. Поставям ръце на масата и се изправям, краката ми са изтръпнали и не ми съдействат, заплашват да се срутят под мен. Почти не си давам сметка за присъствието й. На Пола. Покахонтас. Изгълтвам остатъка от виното си, залитайки си проправям път през тълпата от тела, и излизам навън, където студеният въздух ме блъсва в лицето и ме отрезвява.
Вървя бързо по почернелите от дъжда улици, обзета от огромно желание да бъда колкото може по-далеч от нея. Когато започвам да лъкатуша сред димящата сърцевина на клубната територия, на изплъзващите се тела, на смеха и на веселието, тревожната смътна болка в главата започва да ме отпуска. Вместо това започвам да се чувствам неудобно и глупаво, задето реагирах така — задето толкова ужасно се засегнах. Задето така се заблудих отначало. И защото толкова силно ревнувам баща си. Моя прекрасен старец. Невинен и съвсем неподозиращ за жадното обожание, което неволно предизвиква.
Следващата ми спирка е „Ливинг Рум“. Няколко лигави блондинки са се пльоснали на бара и оглеждат група шумни мутри, които са се скрили в едно сепаре. Взимам менюто с коктейлите. Думите плуват пред погледа ми. Отмятам от челото си мокрия бретон и си поръчвам водка и сок от боровинки.
— Коктейл с водка и сок от боровинки — обявява барманът със суперпревзето фъфлене. Стисвам го за китката.
— Не искам това. Искам водка и сок от боровинки отделно.
По челото му пробягват бръчки на обида. Взема петарката от ръката ми.
— Задръж рестото — искрено му заявявам аз и му обръщам гръб.
Това място е много гадно — обаче идват много футболисти и гангстери, което на свой ред привлича мацките. Много по-лесно е да хванеш някое птиче, когато наоколо има готини пичове, защото мацките много обичат да разиграват такива момичешки истории. Използват ги като механизъм за привличане. Разбира се, повечето се дръпват, когато останете насаме.
— Какви ги вършиш, момиче? Беше само, за да надървим пичовете!
Отстъплението обикновено е съпроводено с поглед, който е нещо средно между смайване и отвращение.
Поръчвам си още едно питие и кацвам в отдалечения край на бара. Паля цигара и започвам да оглеждам мацките.
Времето минава.
Нечия ръка ме стисва за рамото и изненадата от човешкото докосване ме изтръгва от груповата оргия с блондинките в другия край на бара. Обръщам се и виждам Лиъм Флин, по-големия брат на Шон, ухилен толкова широко, че усмивката му за малко да стигне до веждите. Не съм го виждала от цяла вечност. Изглежда страхотно — прилепнало черно поло под скъп на вид костюм. Лампите очертават релефа на лицето му, като подчертават високите му скули и широкия му боксьорски нос, и поставят по една точица светлина в тъмните му влажни очи.
— Знаех си, че това е прекрасната Мили!
Лепва ми целувка по бузата. Дъхът му мирише на пиячка и е секси.
— Ново гадже? — пита той и избърсва дъждовна капка от носа ми с бащинска загриженост.
— Не, дойдох да си опитам късмета с някоя от старите чанти.
Соча към дъртите руси пачаври, които до една са вперили поглед в Лиъм, поглед, който издава крайната им нужда да бъдат изчукани.
Усмивката му става още по-широка.
— Не си губи времето — тихо ми прошепва той, все едно ми разкрива някаква тъмна тайна. Оглежда се потайно, преди отново да наведе глава към мен. — Те са по средата.
— Какво?
— Нали се сещаш, травестити.
— Стига бе — започвам да шептя и аз.
— Мъже с женски дрехи.
Изсмивам се високо и една от пачаврите ми мята злобен поглед. Приятелката й има секси лице — плътни устни, хубави скули, жадни очи, обаче Лиъм е прав. Прасците й са прекалено големи. Може и да не е мъж, обаче е там някъде.
Отивам да седна в едно сепаре с Лиъм и с приятелите му, а те се оказват мутрите, които забелязах при влизането си. Двама от тях преди са работели на входа на „Крийм“. Готини пичове. Другият обаче още отначало не ми допада — грамадна малоумна стероидна глава с гаден тик на носа и лице със спукани капиляри.
Лиъм вдига ръка и при нас дотърчава сервитьорка с къса сплъстена коса и явно с менструални болки.
— Пак от същото, мила, и една чаша за дамата — поръчва той и посочва към групата празни бутилки от шампанско.
— Благодаря, Лиъм — казвам, — обаче може ли вместо това да си поръчам бутилка „Стела“?
— Каквото искаш, малката ми.
Освобождава сервитьорката с кимване и пали цигара.
— Почти не можеш да познаеш, че е студентка, нали?
— Затова ли й каза „мила“, перверзен търговец такъв?
— Не на нея! На теб!
— Чупката! — изсумтявам аз. — Трябва да знаеш, че съм алергична към евтиното шампанско, Лиъм. Направо ми възпалява деликатните царствени вътрешности.
