— Добре съм — уверявам се на глас, като подскачам от острото химическо звучене на гласа си. Ходя още малко. Пет крачки напред, четири назад. — Добре съм. Добре съм. Леви, десни, леви, десни. С блажено облекчение си давам сметка, че движението забавя процеса, изморява ме. Най-сетне. Най-сетне, мамка му. Сядам. Пийвам пак. Фас. От това се нуждая. Една цигара и ще се оправя.
Палтото ми е преметнато през перилата на стълбите в коридора. Бръквам в джоба и вадя празен пакет цигари. Сърцето ми бие до пръсване в най-горната точка на слънчевия сплит. Къде са скапаните цигари, които момчето ми купи от гаража? Бръквам отново дълбоко в подплатата на палтото, този път напълно отчаяна. Нищо. В главата ми нахлува откъслечният спомен как разкъсвам дрехите си, за да легна на задната седалка на колата на Шон с разтворени за него крака. Виждам как пакетът цигари изхвърча — един бог знае къде. На кого му пука. Така ти се пада, Мили. Така ти се пада.
Само че веднага трябва да изпуша една цигара — дори пура. Втурвам се към кабинета на татко. Знам къде ги държи. Стисвам главата си с две ръце, за да й попреча да се разцепи, и клякам пред бюрото му. Долното чекмедже е заключено, обаче аз знам, че държи пурите там, затова без да се замислям насилвам ключалката с ножа за хартия, отварям, намирам кутията за пури, обаче там няма пури. Неистово изсипвам съдържанието на кутията на пода, като все още очаквам отвътре да се покажат някакви скрити запаси, но вместо това виждам документите. Смайвам се и ми се завива свят, когато тези писма и снимки започват да идват на фокус и бавно, съвсем бавно осъзнавам какво е това и колко много ми се иска да не бях влизала тук. След това се просвам задъхана на пода, залива ме трептяща поредица от думи, от истини и от лъжи, и аз се предавам на тази остра и раздираща се вълна, която се надига в тялото ми и ме изтласква към празно и черно място.
