По бузата ми се стича блудкава сълза. Съсипана съм. Няма нищо по-лошо от това — не мога да падна по-ниско. Тук свършва всичко. От този момент нататък нито той, нито татко, нито някое друго копеле могат да направят нещо, за да ме наранят. Никой не може да ме нарани. Никога вече няма да бъда цяла като преди — тези последни часове и дори минути ми отнеха неща, които завинаги ще ме оставят накърнена.
Стоя насред Хоуп Стрийт и гледам как той изчезва, завинаги. Чувствам се изгубена, самотна и напълно съкрушена. Не знам накъде да се обърна и какво да направя, затова просто си стоя.
Не познавам тази кръчма. Не помня как съм се озовала тук. Сядам на високото столче на бара и си поръчвам „Талискър“ и халба „Стела“. Гаврътвам малцовото уиски още щом ми го поднасят. Поръчвам си още едно — този път двойно. Пия го бавно, за цигара и половина време. Оставям бирата да се пени съвършено. В кръчмата вече има ранни посетители, мозайка от сурови и нелюбезни лица, потънали в размисъл под плътни облаци дим. Отпивам няколко глътки от бирата си. Това помага да усетя въздействието на второто уиски и внезапно се чувствам общителна и искряща. Въпреки прелестната мъгла, с която уискито е покрило всичко, в кръчмата несъмнено се долавя някаква потиснатост, която не дава никакви признаци, че ще се разсее, затова насочвам мислите си към самата мен. За миг се изкушавам от мисълта да се обадя на Джейми, обаче дълбоко в себе си усещам, че ми е все тая. Наистина, наистина не ми пука. Не го искам в живота си, не искам никой от тях в живота си. Нито него, нито татко, нито Шон. Приключих с всички тях.
Изпивам остатъка от бирата, поръчвам си още едно уиски и главата ми постепенно и неотклонно започва да се свежда под тежестта на надвисналата депресия, която се разраства и се просмуква в помещението, докато вътре се изсипва група костюмари, за да обядват и да напомнят на всички, че извън тези стени животът все още продължава. Гаврътвам уискито и с мъка излизам в студения и светъл ден. Китайският квартал е съвсем наблизо. Прекрасно — следваща спирка „Нук“. Минавам покрай група студенти, които пушат джойнт с големината на дамски тампон, притиснати един до друг на тротоара, парадиращи с оригиналността си, все едно животът им зависи от това. Смеят се стеснително. Вероятно дори не знаят защо и на какво се смеят. На някаква скапана студентска шега, която всъщност никой не е разбрал, обаче със сигурност ще разказват отново и отново. Минавам агресивно покрай тях, разбутвам няколко момичета и се усмихвам вътрешно, когато цялата оригиналност се изпарява от лицата им и те отново стават част от сивкавата безлика маса. Пред „Нук“ чувам как отвътре се носи самоувереното дърдорене на костюмарите. Обръщам се и си тръгвам — далеч от центъра на града, не знам накъде и не ми пука откъде минавам — пресичам кръстовища, завивам наляво, решавам в последния момент. Наляво или надясно? Насам или натам? Имам чувството, че току-що съм си тръгнала от рейв парти, продължило цяла нощ, и отчаяно се нуждая да си взема душ и да се сгуша на някое топло и познато местенце до някой познат човек. Обаче до кого — кого си имам? Никого. Затова продължавам да вървя — далеч от тълпата и към водата, където въздухът е кисел и влажен. Отдалечавам се още повече от цивилизацията и минавам покрай промишлени предприятия — крепости от внушителни сгради, проснати в здрача, който се е втвърдил като гел.
Небето вече се променя — мрачно, зловещо и издуто. Още не е тъмно, но не е и ден. Забелязвам някаква кръчма в края на някаква дъскорезница и ускорявам крачка, закопняла за тъмния й и опушен уют като за наркотик. Вътре е празно, ако не броим барманката със сурово лице, която не иска да съм там. Не иска никого, още по-малко някаква мърлява студентка, която й казва „моля“, „благодаря“ и „задръжте рестото“. Такава съм в нейните очи. Скапана студентка.
Гаврътвам няколко джеймисъна. Вътрешностите ми се бунтуват и краката ми омекват, затова си поръчвам една „Стела“ и се надявам мехурчетата да ме извадят от вцепенението. Обаче вместо това зрението ми се замъглява и опиянението расте и ме блъсва като огромен и безразборен прилив. Седя на бара и се хиля на жената подигравателно. Тя е невзрачна и кльощава и има огромни цици. Настанява се в другия край на бара и леко се извръща настрани, за да прикрие гърдите си, обаче така виждам отпуснатия й корем. През съзнанието ми преминава един образ — бременната курва, която веднъж видях да влиза в една кола на Парламънт Стрийт, като се опитваше да не обръща внимание на издутия си и шаващ корем. Изглеждаше ужасно тъжно и съвсем сама, все едно си няма никого на този свят. А сега в нея растеше онова нещо и спъваше бизнеса й — още едно гърло без баща, което трябваше да храни. Барманката вече ме гледа странно и аз се питам дали не съм говорила на глас, обаче съм твърде пияна, за да ми пука. Стаята започва леко да се поклаща, а мехурът ми е толкова болезнено препълнен, че се замъквам към тоалетната, като пътьом малко се изпускам в гащите.
