Седя на тоалетната чиния с празен мехур и с отпусната между краката глава, а кабинката се върти пред очите ми. Ще ми се да не бях изпила последното уиски, защото остави в гърлото ми ужасен сладникав вкус. И тогава потръпвам от радост, когато си спомням коката, бръквам в джоба си и вадя малко дебело пакетче. Коленича и с потупване изсипвам малка купчинка върху казанчето. Смръквам, след това запушвам устата си с ръка и преглъщам, за да потисна рефлекса да повърна, когато в гърлото ми се надига химическа жлъчка. Стомахът ми бързо се успокоява и аз отново се чувствам нормално. Не друсана, а съвсем нормално. Връщам се на бара и установявам, че сега там има две барманки и че и двете ме гледат гневно, все едно са ме наблюдавали със скрита камера. Поглеждам през рамо, за да проверя дали този поглед не е насочен към някой друг, обаче кръчмата е съвсем празна. Поръчвам си още една половинка, сядам до прозореца и се опитвам да се държа толкова нормално, колкото се чувствам, обаче барманките продължават да ме гледат гневно и у мен се надига параноичен страх, който ме прогонва навън на ослепителната светлина на улицата, която прорязва очите ми като бръснач. Не спирам да вървя.
Залитайки, се озовавам на Ламбет Роуд — отвратителната клоака на града, където тийнейджъри с провиснали панталони се прокрадват колебливо край паркирани до тротоара автомобили, от които се носи бумтенето на съревноваващи се уредби. Две гаменчета с напрегнати и измъчени лица минават край мен и се хилят. Отново започвам да пропадам. Още кокаин. Още алкохол.
Влизам в друга кръчма, малка и претъпкана с бръмчащи машини за плодови сокове. Отивам в тоалетната, за да се презаредя, и след това се настанявам в един тъмен ъгъл. Забивам поглед в масата и накъсвам на парченца една мокра подложка за чаша. Пред мен стои питие, което не си спомням да съм купувала, а мястото е пълно с отвратителни лица — противни младежи с анцузи. Отпивам голяма глътка от халбата си. Тук се чувствам в безопасност. На сигурно място. Аз съм поредната развалина, която пропилява поредния си ден.
Часовникът над бара показва четири и половина и кръчмата е пълна с различни лица. Размазани лица — движещи се петна, но с ясни и бистри очи, които ме гледат като хиени. Устата ми е много пресъхнала, затова отпивам голяма глътка от бутилката. Празна е точно като трите половинлитрови халби на масата. Притеснявам се, защото знам, че не съм изпила всичко това и че някой или нещо в този бар се опитва да ме измами. Целият скапан бар е зъл и порочен и иска да ми размъти мозъка. Трябва да се махна. Отправям се към вратата, залитайки, като си проправям път през пискливи гласове и случайни ръце, които се опитват да ми попречат да си тръгна, а след това се озовавам на тъмната студена улица и се качвам на първия пристигнал автобус.
Вече съм обратно на Хоуп Стрийт, наблюдавам как небето надвисва над силуета на града и го натиска, и в главата ми нахлува ето този ред от песен: „… сгушен в утробата на вечната нощ, разбираш, че мракът носи ярка светлина…“.
Казвам това на някакъв скитник, който седи приведен на тротоара, и лицето му се разтяга в усмивка. Тежко се отпускам до него, двамата заедно пушим цигара и размишляваме над отминалите дни безмълвно, независимо един от друг.
