— Не, не, Джок. Кучета са, крадливи кучета, лоши и зли. И не бива да имаме милост към тях.
— Разбира се, че няма да проявя милост — стига само да ги видя. Ако мога да им пратя няколко куршума…
— Шшт!
Двамата замръзнаха по местата си. След малко старият вдигна ръка.
— Ето го!
— Къде?
— Преди секунда се появи на хълма, Джок. Вземи пушката, бързо, чуваш ли!
Младият грабна пушката си, облегната на стената до него, и зачака. Възцари се тишина.
— Май си видял призрак, Андрю — обади се най-после младият. — Нощта е дяволски тъмна и ако продължаваме да стоим тук, нищо няма да направим. Дяволите знаят, че ги дебнем. Сигурен съм, че го знаят.
— Шшт, Джок, моля те, не говори!
Младежът изпълни молбата на другаря си и повече не се помръдна. Минутите се влачеха бавно. Скоро му стана непоносимо досадно и отново се обади:
— Андрю?
— Да!
— Знаеш ли какво си мислех. Много е странно, че кучетата са едновременно най-добрите ни помощници и най-страшните врагове.
— Така е, Джок. Точно защото са достатъчно умни, за да ни помагат, те ни причиняват голямо зло, когато станат лоши, Джок. Не забравяй какво ти казах. Това важи дори за твоя любимец, дето го хвалиш с такава жар. Само веднъж да опита овча кръв, и той ще стане убиец.
— Не и моят Дони!
— Е, мисля, че това се отнася и за моя Вик. Но въпреки това е вярно. Щом веднъж започне да убива, кучето не може да спре. Избива овцете не защото е гладно, а от жажда за кръв.
— Моят Дони никога не би направил това!
— Откъде си толкова сигурен, Джок? Има кучета, които пазят грижливо собственото си стадо, но щом падне нощ, бягат надалеч, срещат се с други като тях, сякаш предварително са се уговорили. После се нахвърлят върху най-близкото стадо като същинска глутница вълци, убиват, разкъсват и преди хората да са успели да сторят нещо, изчезват в мрака. После се разделят и всяко куче се прибира при стопанина си. На следващия ден пак пазят собственото си стадо, сякаш не са в състояние да убият и муха.
— О, ако моят Дони направи такова нещо…
Двамата помълчаха малко, но Джок не изтърпя и се обади:
— Тъжно е, Андрю, много тъжно — толкова обичаме кучетата, а сега трябва да ги избиваме.
— Така е, но ако цяла нощ бъбрим, нищо няма да свършим. Онези никога няма да се появят.
Отново се възцари тишина. Петното лунна светлина продължи пътя си по пода на каменната къщурка.
Най-после възрастният мъж заговори отново и този път гласът му трепереше от вълнение:
— Ето ги!
Другият скочи, зае поза за стрелба и опря пушката си на перваза.
Двамата затаиха дъх и се вгледаха напрегнато в тихата местност, стараейки се да различат нещо в мрака.
— Да, там са!
Джок се прицели. Нещо се движеше оттатък покрай стената. В мерника на пушката се появи куче. Но то не се прокрадваше, а вървеше открито. То прескочи ниската стена и продължи спокойно пътя си през откритото място.
Това беше Ласи. Беше минала цяла седмица, откакто бе напуснала убежището си, и все още куцаше. Тя премина поляната, огряна от мътната светлина на луната, и продължи напред, сякаш следваше предварително начертан път.
Скритият в къщурката мъж изпусна шумно дъха си.
— Застреляй го, Джок — прошепна дрезгаво той.
Младият отново се прицели, но не стреля.
— Къде са другите?
— Какво те интересува сега? Дай му да разбере!
— Но това е коли! Не виждаш ли, че е коли?
— Глупости! Това е убиец! Едно от онези подивели кучета, дето нападат овцете ни. Не го изпускай, момче. Трябва да го уцелиш.
Джок обърна глава.
— По време на войната се научих да си служа добре с оръжието. Няма да го пропусна, особено като се има предвид, че сам плащам мунициите си.
— Тогава не се мотай, Джок!
Младият мъж вдигна отново пушката и се прицели. Спря да диша и проследи движението на кучето — през мерника се виждаха тъмните връхчета на зреещото жито. Над тях се движеше дребната фигурка на колито. Тръсът му беше бавен, главата му винаги оставаше над житните класове. Пушката го следваше неотстъпно.
Джок сне предпазителя. Усети как петлето се опъна под пръста му.
— Бързо, Джок, какво чакаш!
Джок вдигна глава и пусна пушката.
— Не мога, Андрю.
— Стреляй, човече, стреляй, чуваш ли!
— Не, Андрю, не. Това куче не е като онези дяволи. Само го погледни, то не се интересува от овцете. Нека да видим ще се приближи ли към стадото. Досега се движи така, сякаш не ги забелязва. Виж го само!
— Сигурен съм, че е убиец. Имаме право да го застреляме!
— Нека поне изчакаме да се приближи до стадото. Ако го направи…
— Ти си един жалък глупак! Застреляй го най-после!
Гласът на стария прозвуча заклинателно. Викът му отекна в нощта и стигна чак до Ласи. Тя спря като закована и обърна глава. Изведнъж мракът оживя и се нахвърли върху нея — човешки викове, човешка миризма, раздвижване зад дупката в стената на каменната къщурка. Да, там имаше хора — и тези хора щяха да я вържат с верига или да хвърлят камъни по нея. Трябваше да им избяга.
Тя се обърна светкавично и хукна да бяга с големи скокове.
— Ето ти на! Видя ни! Дай му да разбере!
Внезапното бягство на Ласи убеди по-младия мъж, че се е излъгал в кучето. Онова, което направи Ласи, издаваше чувство за вина.
