Той вдигна бързо пушката, прицели се и стреля.
Стресната от оглушителния шум, който разкъса нощта, Ласи полетя напред. Грозното изсвирване на куршума, който прелетя над лявото й рамо, я накара да се обърне светкавично надясно и да хукне с все сила през полето. Последва втори изстрел и тя усети пронизваща болка в хълбока.
— Готово! Улучих го!
— Невъзможно! Виж го как бяга!
Кучетата в къщурката нададоха бесен лай и заглушиха виковете на мъжете.
— Пусни ги!
Старият изтича до вратата и я отвори. Кучетата изскочиха навън и се втурнаха по следите на Ласи. Мъжете ги последваха.
— Напред, дръж! — изкрещя Андрю.
Кучетата се втурнаха надолу по склона с див лай, коремите им почти докосваха земята, телата им сякаш бяха станали двойно по-дълги под напора на скоростта. Мъжете се опитаха да ги настигнат, но скоро изостанаха. Внезапно кучетата смениха посоката и залаяха още по-яростно. Следата беше повече от ясна — топлата миризма на прясна кръв.
Ласи хвърчеше като стрела. На два пъти спря за миг, за да оближе хълбока си, където куршумът беше засегнал мускулите. Чуваше бесния лай на преследващите я кучета, но не ускоряваше темпото, защото не се страхуваше от себеподобните си. Най-важното беше да остави хората далече зад себе си. Сетивата й подсказваха, че те са много назад. Човешките ръце не само знаеха как да я вържат за веригата и да я затворят в оградено място, но правеха и този оглушителен шум, от който я заболяваха ушите. Сякаш бяха изплющели с дълъг, невидим камшик, който й причини страшна, мъчителна болка.
Човекът представляваше смъртна опасност.
Тя продължи да се отдалечава в равномерен тръс с надеждата скоро да се скрие от преследвачите си.
Само че другите кучета бяха свежи и отпочинали. Те не бяха изминали стотици километри, не бяха полумъртви от глад и изтощение. Скоро Ласи ги усети зад гърба си. Лаят им издаваше решителност и макар че Ласи увеличи скоростта колкото можеше, те я настигнаха много скоро. Едното се вкопчи в хълбока й, опита се да го разкъса със зъби и я блъсна с рамо, за да я повали на земята.
Макар да беше загубила много от качествата си, Ласи беше опазила нещо много важно. Въпреки че беше прегладняла и изтощена, тя не се страхуваше от нищо. Обърна се като светкавица и безстрашно се опълчи срещу нападателя. Гривата й настръхна, устните й се вдигнаха високо и оголиха едрите бели зъби. Двете кучета, в чиито вени също течеше кръв от коли, макар че произхождаха от по-низша раса, отстъпиха крачка назад. Бяха разбрали предупреждението. Имаха насреща си не някой бездомен уличен пес, който бягаше като заек.
Повярвала, че се е отървала от незначителната според нея пречка, Ласи им обърна гръб. Трябваше да продължи пътя си — на юг и все на юг.
Двете кучета обаче схванаха това като признак на уплаха и отново я нападнаха, този път едновременно. Профучаха покрай нея и на минаване я удариха с лапи. Едно коли има свой собствен начин на бой. То не се хвърля върху жертвата си, за да я притисне под тежестта си. Не се бие като булдозите, нито пък като териера, който сграбчва плячката си, разтърсва я и я души. Колито обикновено минава покрай неприятеля, като се стреми да остави по кожата му дълги кървави ивици, за да го изтощи от загуба на кръв.
Така се биеше и Ласи и затова знаеше инстинктивно как да се предпазва. Обърна се, за да се защити срещу единия нападател, в това време другият се стрелна към нея от срещуположната посока и ноктите му раздраха хълбока й. Но Ласи се изви като змия, обърна се и зачака първия си противник. Вдигна високо глава и острото й зрение не пропусна нито една подробност от придвижването му. Кучето зад нея нападна отново. Тя го отблъсна, решена да продължи пътя си. Второто куче се хвърли върху нея и тя се обърна с лице към него. Нападението беше толкова стремително, че едва не я събори на земята. Преди да е успяла да се съвземе, и двете кучета бяха отгоре й. Трите животни се затъркаляха по земята, вкопчени едно в друго, сред бесен вой и ръмжене. Ласи успя да се освободи. Играта започна отново. Едното куче нападна, другото се хвърли върху нея, докато тя се обръщаше да отблъсне първото.
Битката беше трудна и продължителна. Не беше свършила, когато мъжете, задъхани от дългия бяг, най-после пристигнаха на мястото на боя. Те спряха и се загледаха в представлението.
— Не стреляй сега, Джок — произнесе предупредително Андрю. — Като нищо можеш да улучиш моя Вик.
Джок кимна и вдигна пушката в готовност. Протегна глава напред, за да не пропусне нищо от неравния бой, който умореното от дългия път животно водеше срещу две силни, здрави кучета, закалени от дългогодишния живот на открито. Никой от мъжете не се съмняваше, че двете ще победят.
Ала Ласи имаше едно голямо предимство пред противниците си: в жилите й течеше благородна кръв. Тя беше чистокръвно куче и зад нея стояха няколко поколения от най-гордите и силни представители на расата й.
