Тя усети как някой вдигна мрежата и се дръпна с все сила, за да се изтръгне от нея. Предните й лапи излязоха навън! Едната задна лапа също се освободи! Само след миг щеше да избяга.
Тя зарита с крака, изви се като змия, опита се да се пребори с мъжа, който я държеше здраво. Сега и другият се хвърли върху нея с цялата си тежест. Само да успееше да се отърве от ремъка около муцуната си! Изпита силна болка, когато единият от мъжете я сграбчи за предната лапа. Другият замахна и я удари по главата.
Силният удар я зашемети. Едва когато се сви на кълбо в мрежата и вече не помръдна, мъжете спряха да я удрят. От тълпата се надигна звънък женски глас, ясен и възмутен:
— Но моля ви се, не е нужно да се отнасяте толкова жестоко с бедното животно!
Единият от мъжете, коленичил на тротоара, вдигна глава.
— Кого засяга това? — попита грубо той.
Някой от зрителите изхихика, но когато младата жена излезе напред, се възцари тишина. Гласът й прозвуча съвсем спокойно:
— Ако си мислите, че безсрамието ще ви помогне, лъжете се. Наблюдавах много внимателно през цялото време и смятам да уведомя властите за това, че измъчвате животните и се отнасяте грубо с гражданите.
Мъжът веднага промени тона:
— Много съжалявам, мадам, но аз само изпълнявам дълга си, а човек не може винаги да бъде достатъчно внимателен. Знаете ли колко бесни кучета обикалят наоколо и колко хора са заети да ги ловят. Всичко се прави за защита на обществото.
— Глупости! Това куче не показва ни най-малък признак на бяс!
— Откъде сте толкова сигурна, мадам? Всеки вижда, че кучето е безстопанствено, а наше задължение е да залавяме всички скитащи кучета, които се мотаят из околността. Това куче няма контролен номер.
Младата жена понечи да отговори, но господинът до нея улови ръката й.
— Човекът има право, Етелда. Не е редно цели орди безстопанствени кучета да скитат навсякъде. Трябва да има известен контрол, не разбираш ли?
— Точно така — съгласи се кучкарят.
Младата жена се огледа и упорито вирна брадичка.
— Все пак смятам, че не е нужно контролът да се извършва по този начин. Станете. Аз ще отведа кучето в камиона вместо вас.
— То веднага ще избяга, мадам!
— Глупости! Станете!
— Само ще ни накарате да започнем още веднъж от самото начало, мадам.
— Станете!
Коленичилите мъже вдигнаха глави към зрителите. Погледите им красноречиво говореха колко безсмислено начинание е да излезеш с разумни аргументи срещу жена, която си е втълпила в главата някаква глупост. Когато се изправиха, младата жена коленичи до кучето. Ласи усети как две ръце я милват нежно и успокояващо, а един мек глас й говори кротко.
— Така е добре. Дайте ми въжето и махнете тази мрежа.
Мъжете се подчиниха. Жената внимателно сложи примката на вратата на Ласи. Едната й ръка продължаваше да милва и успокоява кучето, другата предпазливо теглеше въжето.
— Хайде, стани! — заповяда тя.
Ласи направи онова, което беше научила през дългите години на обучението си. Подчини се и последва лекото теглене на въжето. Отиде до камиона, а когато мъжът отвори вратичката, жената вдигна изнемощялото коли и го сложи вътре. Решетката щракна. Ласи беше пленница.
— Ето така — проговори строго жената. — Не е нужно да се отнасяте с тях като с диви животни. Какво от това, че са безстопанствени?
После се обърна и продължи по пътя си, без да обръща внимание на мъжа, който забърза да я настигне.
— Как можа да направиш тази ужасна сцена пред толкова много хора, Етелда! — проговори с измъчен глас той.
Жената не отговори и двамата продължиха пътя си в мълчание. Изведнъж мъжът застана пред нея и я погледна.
— Моля те да ме извиниш — проговори меко той. — Иска ми се да си ударя някой шамар. Ти беше направо великолепна!
Двамата спряха до парапета и мълчаливо се загледаха към пълноводната река.
— Питам се защо ние, мъжете, изпитваме ужас от такива сцени — продължи след малко той. — Често ни се иска да направим нещо подобно, но не смеем. Най-вероятно е проява на страхливост. Жените са много по-смели. Ти беше наистина великолепна — това беше първото, което трябваше да кажа.
Младата жена го погледна с разбиране и сложи ръка на рамото му.
— Не бях аз — рече тихо тя. — Кучето беше виновно. Знаеш ли, толкова силно ми напомни за Бони. Спомняш ли си колито, което имахме в детството ми?
— О, разбира се. Отдавна не си се сещала за него. Но вашето куче беше прекрасно животно, Етелда!
— И това беше същото, макар че не му личеше, Майкъл. Вярно е, че беше измършавяло от глад, но нещо в него ми напомни за Бони. Същото търпение и… и… изглеждаше така, сякаш разбира всичко и е много жалко, дето не може да ни накара да го разберем.
Мъжът кимна и извади лулата си. После се опря на парапета.
— Какво ли ще правят с кучето? — попита след малко жената.
— Кои? Онези от камиона ли?
— Да.
— Вероятно ще го отведат в полицията.
— Да, но какво ще го правят там? Нали си няма стопанин?
— Не знам, Етелда. Вероятно ще го оставят известно време в кучкарника, но не знам колко. Ако никой не се обади, за да го вземе, тогава… хм, тогава ще го отстранят.
— Наистина ли смяташ, че ще го убият?
