Вътре обаче се вдигна адски шум, защото Ласи тичаше насам-натам из голямата зала и търсеше възможност да се изплъзне. За съжаление не намери изход. Всички врати бяха затворени. Накрая я обкръжиха в един ъгъл. Все пак тя остана господарка на това малко пространство, защото хората не смееха да се доближат. Крясъците и тътренето на столове лека-полека заглъхнаха и единственият шум, който остана, беше удрянето на едно чукче.
— Добре ли разбрах — това ли е непознатият свидетел, с който защитата обеща да ни изненада?
Голямото помещение му отговори с луд смях. Младите мъже в тъмни роби се ухилиха до ушите. Даже внушителната фигура с огромна бяла перука зад съдийската маса си разреши една кратка усмивка, защото съдията беше известен надлъж и нашир със своето остроумие. Освен това днешното съдебно заседание беше дълго и уморително. Забележката на съдията щеше да бъде отпечатана във вестниците и щеше да стане известна на цялата страна: „За кой ли път съдия Маккайър, този известен с остроумието си правист, даде блестящо доказателство, че притежава чудесно чувство за хумор. По време на съдебното заседание срещу…“
Великият мъж кимна дружелюбно и перуката се смъкна на челото му. В този момент Ласи му отговори с кратък лай.
Съдията засия.
— Приемам, че това е утвърдителен отговор. И ще добавя, че това е най-интелигентният свидетел, който е заставал пред мен през последните двадесет години. Той е първият, който умее да отговаря с недвусмислено да или не.
Залата отново се огласи от гръмки смехове. Младите мъже в дълги роби закимаха като китайски мандарини и се наведоха напред.
Старият Маккайър днес беше в чудесно настроение.
Сега обаче съдията реши, че той единствен има право да определя колко да трае смехът, и удари с чукчето си. Челото му се набръчка. Очите му изпущаха мълнии.
— Разсилен! — извика той. — Разсилен!
Един униформен служител се втурна към съдийския стол и отдаде чест.
— Разсилен, какво е това?
— Куче, милорд.
— Куче! — Съдията хвърли поглед към Ласи, която все още беше обкръжена в ъгъла. — Потвърдихте собственото ми подозрение, разсилен. Наистина е куче — съгласи се благосклонно той. После повиши глас: — Е, как мислите, къде трябва да се намира то?
— Мисля, че знам какво има предвид Ваша светлост.
— И какво имам предвид?
— Милорд желае кучето да бъде отстранено.
— Точно така. Махнете го оттук! Веднага!
Разсилният огледа залата, засегнат в честолюбието си, но още повече смутен. Толкова отдавна служеше в съда, но никога не се бе сблъсквал с подобен проблем. Може би през цялата история на съдебните заседания не беше възниквал такъв проблем. Може би в правните книги и разпоредби изобщо не беше отбелязан служебно признат метод, според който да се реши един такъв случай. Беше помислено за всяка дреболия — но за кучета? Служителят не си спомняше нищо подобно.
„Кучета. Как се извеждат кучета от съдебната зала?“ Може би някъде имаше упътване по този въпрос, но разсилният го беше забравил. А щом не разполагаше със служебно предписание, той не можеше…
Изведнъж лицето на разсилния се разведри. Беше намерил решението. Служебната йерархия. Обърна се към мъжа, който беше отворил вратата и неволно бе пропуснал Ласи да влезе.
— Маклош! Махнете това куче оттук! Откъде влезе?
Пазачът почервеня от справедливо възмущение и изгледа яростно началника си.
— Без съмнение е избягало от Фергюсън и Донъл. Двамата бяха в коридора с мрежа в ръце.
Разсилният му обърна гръб и преведе чутото на съдията на служебен език.
— Кучето е избягало от полицията, милорд. Двама служители чакат отвън. И тъй като грижата за бездомните кучета е задължение на полицията…
— Не бих искал да го оформя като служебно разпореждане, разсилен, но извънслужебно, разбрахте ли ме — извънслужебно…
Младежите в дългите роби отново се ухилиха с възхищение.
— … извънслужебно ще ви кажа, че наистина е тяхно задължение. Пуснете ги да влязат и им заповядайте да махнат това животно.
— Веднага, милорд.
Разсилният хукна към вратата.
— Махнете го оттук, бързо, преди да се е разлудувало отново — пошепна глухо той.
Кучкарите влязоха в залата с мрежа в ръце.
Целият състав на съда се надигна с интерес. Това беше истинско разнообразие посред досадното съдебно дело в този скучен ден.
Двамата мъже се запътиха към ъгъла бавно и предпазливо.
— Ей сега ще го махнем оттук, милорд — обади се притеснено единият.
Но още преди да е довършил изречението си, Ласи се втурна да бяга. Познаваше мрежата, този опасен неприятел. Трябваше да й се изплъзне.
И залата отново се превърна в лудница. Младежите с готовност се възползваха от случая и се разкрещяха като ученици, подушили забавление:
— Ура, ето го тук!
— Я виж, Уотсън, там е, до съдийската маса!
— Олеле! Кой ме ритна по пищяла?
Те се надвикваха с удоволствие, скачаха насам-натам и в необузданото си веселие правеха всичко възможно да попречат на мъжете с мрежата. Всеки път, когато изглеждаше, че кучето ще бъде заловено, се хвърляха в краката им с оправданието, че им помагат да го заловят.
Все пак забавлението не продължи дълго.
