Усмихнах се и закрачих напред, без да кажа нищо повече. Сърцето ми прескочи един удар. Толкова бях щастлива да съм с него. Имаше нещо топло и съвсем на място в това, да сме заедно.
Но макар да ми се струваше, че ми бяха пораснали криле, мозъкът ми не спираше да чопли нещо, над което продължавах да си блъскам главата.
— Знаеш ли, има нещо странно в белезите на Таша.
— Какво е то? — попита той.
— Белезите… променят лицето й. — Започнах бавно, понеже се затруднявах да подредя мислите си в думи. — Искам да кажа, тя очевидно е била наистина красива. Но дори и с тези белези сега… не зная. Сега е красива по друг начин. Те са… те са като част от нея. И някак си я допълват. — Звучеше глупаво, но беше истина.
Дмитрий не каза нищо, но ми хвърли кос поглед. Върнах му го и когато очите ни се срещнаха, съзрях в неговите съвсем за кратко да припламва старото привличане. Беше мимолетно и много скоро угасна, но го видях. Заместиха го гордост и одобрение, които бяха не по-малко приятни.
Когато заговори, думите му прозвучаха като ехо на казаното преди малко:
— Бързо се учиш, Роза.
Животът ми изглеждаше прекрасен, когато на следващия ден тръгнах към гимнастическия салон за практическите упражнения преди часовете. Тайното ни събиране снощи беше суперготино и аз бях изпълнена с гордост, задето се опълчих на правилата и окуражих Дмитрий да отиде с Таша. Но още по-страхотно бе това, че вчера за пръв път нанесох удар със сребърен кол и доказах, че мога да се справям. Доволна от себе си, нямах търпение да продължа упражненията със сребърния кол.
Преоблякох се в обичайното облекло за тренировките и се втурнах към салона. Но като пъхнах глава през вратата, установих, че вътре е тъмно и тихо. Натиснах ключа на осветлението и се озърнах наоколо за всеки случай, да не би Дмитрий да провеждаше някакво странно и тайно обучение. Нищо. Празно. Май днес не се очертаваха упражнения със сребърния кол.
— По дяволите! — измърморих.
— Него го няма.
Извиках и едва не подскочих три метра нагоре. Обърнах се и се озовах срещу присвитите кафяви очи на майка ми.
— Какво правиш тук? — Веднага щом думите изскочиха от устата ми, се вторачих в облеклото й. Широка, свободно падаща риза с къс ръкав. Разхлабени работни панталони, привързани с шнур, също като моите. — По дяволите! — повторих.
— Внимавай какво говориш — скастри ме тя. — Очевидно не си се научила на добри обноски, но поне се опитай да сдържаш езика си.
— Къде е Дмитрий?
— Пазител Беликов е в леглото. Върна се само преди два часа и се нуждае от сън.
На устните ми застина следващата ругатня. Преглътнах я. Разбира се, че Дмитрий спи. Трябваше да пътува с Таша до Мисула при дневна светлина, за да стигнат там в часовете на хората за пазаруване. На практика той е будувал през цялата нощ и навярно току-що се е върнал. Уф. Нямаше да го насърчавам толкова да помогне на Таша, ако знаех, че в резултат на пътуването ще се стигне до това.
— Добре — изрекох забързано. — Предполагам, че тренировката за днес се отменя…
— Млъкни и си сложи това. — Тя ми подаде чифт тренировъчни ръкавици, приличащи на боксьорски, но не толкова дебели и издути. Служеха обаче за същата цел: да пазят ръцете и да не ти позволяват да одереш противника с ноктите си.
— Трябваше да тренираме със сребърния кол — обясних й сърдито, докато си слагах ръкавиците.
— Е, днес ще се занимаваме с това. Хайде.
Последвах я към средата на салона. По-добре да ме беше блъснал някой автобус на идване. Къдравата й коса беше вдигната с фиби и разкриваше врата й. Кожата там бе покрита с татуировки. Най-отгоре се виеше серпантина — клетвеният белег за вярна служба, който получаваха всички пазители при дипломирането си от академията „Св. Владимир“. Под него бяха татуираните мълнии, с които награждаваха всеки пазител при убийство на стригой. Имаха формата на светкавици и оттам бяха получили названието си. Не успях да ги преброя, но е достатъчно да се каже, че на майка ми почти не й бе останало свободно място по тила за още татуировки. Доста смърт бе посяла досега.
Като стигна до мястото, което си беше избрала, тя се обърна към мен и зае нападателна стойка. Като очаквах да ме атакува, аз бързо застанах в същата поза.
— Какво ще правим? — попитах.
— Ще тренираме нападение и отбрана. Спазвай червените линии.
— Това ли е всичко? — попитах.
Тя се нахвърли срещу мен. Избягнах удара — но едва — и отново си стъпих здраво на краката. Побързах да се стегна.
— Добре — изрече тя с тон, който прозвуча почти саркастично. — Както беше така любезна да ми напомниш, не съм те виждала от пет години. Нямам представа на какво си способна.
Отново ми връхлетя и аз пак се спасих на косъм, като почти настъпих червената линия. Това много бързо се наложи като стил в днешната тренировка. Тя нито веднъж не ми даде шанс да премина в нападение. Или може би аз не притежавах умения за това. През цялото време се отбранявах — поне физически. Макар и неохотно, бях длъжна да призная, че е добра. Наистина добра. Но със сигурност нямаше да й го кажа.
