Сега разбрах какво означава поговорката „Гордостта предхожда падането“. Толкова бях опиянена от самодоволния си триумф, че съвсем забравих да внимавам къде стъпвам. Бях прекалено близо до червената линия. Ако я прекрачех, това щеше да означава още една точка за нея. Затова се опитах да се задържа на границата, като в същото време се стараех да избягвам ударите й. За нещастие само едната от тези две цели беше постижима. Юмрукът й се стовари върху мен — светкавичен, съкрушителен и най-важното — уцели ме малко над позволеното ниво, според правилата за този вид упражнения.
Смаза ми физиономията със силата на малък трактор. Политнах назад и се проснах върху твърдия под в гимнастическия салон по гръб, а миг след това и главата ми се удари с трясък. И на всичкото отгоре се озовах извън червената линия. По дяволите.
Болката прониза тила ми, зрението ми се замъгли и в същото време снопове искри затанцуваха пред очите ми. След секунди майка ми се наведе над мен.
— Роуз? Роуз? Добре ли си? — Гласът й звучеше дрезгаво и изплашено. Но светът около мен се завъртя и се разми.
По-късно май дойдоха други хора и някак си съм се озовала в клиниката на Академията. Там някой светеше с лампичка в очите ми и ми задаваше невероятно тъпи въпроси:
— Как се казваш?
— Какво? — измърморих аз, замижала срещу силната светлина.
— Името ти. — Едва сега познах доктор Оленски, вторачена в мен.
— Знаете името ми.
— Искам ти да ми го кажеш.
— Роуз. Роуз Хатауей.
— А помниш ли кога е рожденият ти ден?
— Разбира се, че го помня. Защо ме питате такива глупости? Да не сте изгубили картона ми?
Доктор Оленски въздъхна уморено и се отдръпна, като взе със себе си източника на дразнещата светлина.
— Мисля, че е наред — чух я да казва на някого. — Но искам да остане тук през целия ден просто за да съм сигурна, че няма сътресение на мозъка. И настоявам да не влиза в нито един от часовете на пазителите.
През целия ден ту се унасях в сън, ту отново изплувах, защото доктор Оленски все ме будеше, за да прави някакви тестове. Даде ми торбичка с лед и ми каза да я притискам към лицето си. А когато приключиха учебните часове в Академията, тя реши, че вече съм достатъчно добре и мога да си вървя.
— Както е тръгнало, Роуз, май ще трябва да ти издам постоянна пациентска карта. — На лицето й се появи лека усмивка. — Като изключим страдащите от хронични заболявания, като алергия и астма, не мисля, че има друг ученик, с когото се виждам толкова често напоследък, при това за толкова кратък период от време.
— Благодаря — рекох, макар да не бях съвсем сигурна, че желаех тази чест. — Значи нямам сътресение на мозъка?
Тя поклати глава.
— Не. Е, все пак няма да се разминеш без малко болка. Преди да си тръгнеш, ще ти дам нещо против болките. — Усмивката й помръкна и тя внезапно придоби нервно изражение. — Но, честно казано, Роуз, мисля, че най-вече е пострадало, ами, лицето ти.
Рипнах от леглото.
— Какво значи „най-вече е пострадало лицето ми“?
Тя ми посочи с ръка огледалото над умивалника в другия край на болничната стая. Изтичах дотам и се взрях в отражението си.
— Кучка!
Пурпурни петна покриваха горната част на лявата половина от лицето ми, особено около окото. Отчаяна, аз се извърнах отново към доктор Оленски.
— Нали това скоро ще се разсее? Ако държа торбичката с леда отгоре?
Тя отново поклати глава.
— Ледът може да помогне… но се опасявам, че за известно време ще трябва да се примириш с насиненото си око. Вероятно утре сутринта ще е най-зле, но след около седмица синината ще избледнее. И не след дълго отново ще бъдеш както преди.
Напуснах клиниката замаяна от мисълта, че нищо повече не може да се направи с последствията от удара по главата ми. След една седмица синината щяла да избледнее! Как можеше доктор Оленски да говори така спокойно за това? Не осъзнаваше ли какво се бе случило? Щях да изглеждам като мутант навръх Коледа и през повечето време от екскурзията до ски курорта. Око ми бе насинено. Имах чудовищно насинено око.
И го дължах на майка си.
Бутнах ядно двукрилата врата, водеща към спалното помещение на мороите. Зад мен се виеше снежна вихрушка, а неколцината мотаещи се на партера се загледаха в мен при влизането ми. Не бе изненадващо, че някои от тях останаха вторачени в лицето ми. Преглътнах мъчително и се опитах да остана спокойна. Всичко щеше да е наред. Нямаше смисъл да се паникьосвам. Новаците през цялото време ходеха с рани. Всъщност рядко се случваше да не бъдеш с рана. Не можеше да се отрече, че синината ми си личеше отдалече, но щях да го преживея, докато ми мине, нали? Пък и едва ли всички щяха да знаят как съм се сдобила с нея.
— Хей, Роуз, вярно ли е, че майка ти те фраснала по физиономията?
Застинах. Познавах отнякъде това презрително и подигравателно сопрано. Извърнах се бавно и се втренчих в наситено сините очи на Мия Риналди. Русата й къдрава коса обрамчваше лицето й, което би могло да мине за приятно, ако не беше злобната и самодоволна усмивка.
