Докато се отдалечаваше, гледах подире му със съжаление. Искаше ми се да хукна след него. Но ако се опитах да избягам, съществуваше голяма вероятност майка ми да се втурне след мен и да ми насини и другото око. Затова беше по-добре да си трая и по-скоро да приключа с това. Пристъпвайки притеснено, гледах навсякъде другаде, но не и към нея, докато я чаках да заговори. С крайчеца на окото си забелязах как някои от околните ни хвърлят любопитни погледи. Припомних си, че май всички на този свят знаят, че на нея дължа насиненото си око, и внезапно реших, че не искам да има свидетели на поредната лекция, която тя се бе приготвила да ми изнесе.
— Искаш ли, хм, да отидем в моята стая? — попитах я.
Тя ме изгледа изненадано. В очите й се мярна несигурност.
— Добре.
Поведох я нагоре по стъпалата, като вървях на безопасна дистанция от нея. Помежду ни тегнеше напрежение. Тя не каза нищо, когато стигнахме до стаята ми, но аз я видях как огледа зорко всяка подробност, сякаш вътре можеше да се спотайва някой стригой. Седнах на леглото си и зачаках, докато тя крачеше наоколо. Не знаех какво трябва да направя. Тя прокара пръсти по редицата от книги за поведение и еволюция на животните.
— Всички тези книги за изпитите ли са? — попита тя.
— Не. Просто ми е интересно, това е всичко.
Тя повдигна вежди. Не знаеше. Но как би могла? Майка ми не знаеше нищо за мен. Продължи да оглежда и преценява всичко наоколо, като се спираше да разгледа дреболиите — явно й разкриваха неподозирани неща за мен. Снимка на двете ни с Лиса, облечени като феи за Хелоуин. Чанта с емблемата на компанията за бонбони „Суитартс“. Сякаш майка ми за пръв път в живота си се срещаше с мен.
Накрая се обърна рязко и протегна ръката си към мен.
— Ето. Вземи.
Стресната, аз се наведох напред и подложих дланта си под нейната. Нещо дребно и студено изпадна в ръката ми. Беше кръгъл медальон, малък — не по-голям от монета от десет цента в диаметър. Основата бе от сребро, а в средата беше инкрустиран плосък диск от пръстени от цветно стъкло. Смръщих вежди и прокарах палец по повърхността му. Беше странна вещ, а пръстените го правеха да прилича на око. Най-вътрешният пръстен беше най-малък, също като зеницата. Със син цвят, но толкова наситен, че изглеждаше почти като черен. Около него имаше по-голям бледосин пръстен, който на свой ред бе заобиколен от следващия бял пръстен. Външният пръстен беше много тънък, с тъмносин оттенък.
— Благодаря — рекох. Не бях очаквала нищо от нея. Подаръкът беше много странен — защо, по дяволите, ми подаряваше нещо, което приличаше на око? Но все пак беше подарък. — Аз… аз не съм ти купила нищо.
Майка ми кимна. Лицето й отново доби равнодушно изражение.
— Няма значение. Не се нуждая от нищо.
Тя се обърна и започна да обикаля стаята. Но не разполагаше с много пространство за целта. Все пак благодарение на ниския си ръст крачките й бяха по-къси. Всеки път, като преминаваше покрай прозореца над леглото ми, светлината озаряваше кестенявата й коса. Наблюдавах я с любопитство и скоро осъзнах, че беше нервна не по-малко от мен.
Най-после спря да кръстосва и отново ме погледна.
— Как е окото ти?
— Оправя се.
— Добре. — Отвори уста и за миг си помислих, че ще измърмори някакво извинение. Но не го направи.
Когато закрачи отново из стаята, реших, че повече не издържам да стоя на едно място. Заех се с подреждането на подаръците. Тази сутрин бях получила цял куп. Сред тях бе и копринената рокля от Таша, червена и бродирана с цветя. Майка ми ме наблюдаваше, докато я окачвах в тесния гардероб.
— Много мил жест от страна на Таша.
— Да — съгласих се. — Не очаквах да получа подарък от нея. Наистина я харесвам.
— И аз.
Изненадана, аз рязко се извърнах от гардероба и се вгледах в майка ми. И тя изглеждаше не по-малко учудена. Ако не я познавах по-добре, бих си помислила, че двете току-що сме постигнали съгласие за нещо. Може би все пак на Коледа наистина се случват чудеса.
— Пазител Беликов ще й подхожда чудесно.
— Аз… — Примигнах, неуверена за какво точно ми говореше тя. — Дмитрий?
— Пазител Беликов — поправи ме майка ми със строг тон, показващ неодобрението й от прекалено фамилиарното ми обръщение към него.
— Ама в какво… в какво да си подхождат?
Тя повдигна вежди.
— Не си ли чула? Тя му предложила да стане неин личен пазител, след като няма такъв.
Почувствах се така, сякаш отново ме бе ударила с все сила.
— Но той… е разпределен в Академията. И ще охранява Лиса.
— Може да се уреди. Пък и независимо от репутацията на Озера, тя все пак е кралска особа. Ако настоява, ще удовлетворят желанието й.
Аз само се взирах безизразно в пространството.
— Е, предполагам, че те са добри приятели и тъй нататък.
— Много повече от това, или вероятно биха могли да бъдат.
Бам Отново ме цапардоса.
— Какво?!
— Хм? Ами тя… Тя проявява интерес към него. — Ако се съдеше по интонацията на майка ми, романтичните истории никак не я интересуваха. — Таша няма нищо против да има деца дампири, така че е възможно накрая… да сключат, хм, споразумение и за това, ако той стане неин пазител.
