Объркването ми внезапно достигна връхната си точка и аз зарязах самоконтрола. Толкова бях уморена всеки път, когато в живота ми нещо се объркаше, да ми дават разумни и практични съвети. Знаех, че Дмитрий иска само да ми помогне, но не бях в настроение да слушам добронамерени предложения. Исках да забравя за проблемите си. Не ми се мислеше какво би могло да ме направи по-добра. Копнеех само за едно — той да ме прегърне и да ми каже да не се тревожа.
— Добре, може ли да престанеш с това за малко? — изрепчих се с ръце на кръста си.
— С какво да престана?
— С цялата тази скапана дзенбудистка проповед. Не ми говориш като на реална личност. Всичко, което казваш, е само поредният мъдър житейски урок, от който няма никаква полза. Всъщност звучиш точно като актьор от коледно представление. — Знаех, че не е честно да изливам гнева си върху него, но, без да се усетя, се разкрещях. — Кълна се, че понякога ми се струва, че говориш само за да чуеш собствения си глас! А аз зная, че невинаги си такъв! Ти си съвсем нормален, когато говориш с Таша. Но с мен? Показваше ми само бойни хватки. Не те е грижа за мен. Просто си се окопал в тъпата си роля на наставник.
Той ме изгледа с изненада. Крайно нетипично за него.
— Не ме е грижа за теб?
— Не. — Държах се дребнаво… адски дребнаво. Освен това много добре знаех истината — Дмитрий наистина го беше грижа за мен и ми беше много повече от наставник. Но не можех да се спра. Гневът просто се надигаше и надигаше в мен. Ръгнах го с пръст в гърдите. — За теб съм само поредната ученичка. И ще продължаваш до безкрай с глупавите си житейски уроци, докато…
Ръката, която се надявах да погали косата ми, внезапно се пресегна и сграбчи моята, както бях забола пръстта си в гърдите му. Притисна я о стената и с изненада зърнах в очите му проблясък на емоция. Не беше точно гняв… а някакво объркване.
— Не ми обяснявай какво чувствам — изръмжа той. Тогава се уверих, че половината от това, което му казах, е истината. Той винаги оставаше спокоен, винаги умееше да се контролира — дори когато се биеше. Но веднъж бе споделил с мен как един път изгубил контрол и пребил баща си. И с мен веднъж се беше държал така — на ръба да действа, без да мисли, готов да извърши неща, които знае, че не бива да прави.
— За това става дума, нали? — попитах.
— За какво?
— Ти винаги се стремиш да се контролираш. Същият си като мен.
— Не — отрече Дмитрий, но беше очевидно, че още не се е овладял. — Отдавна съм се научил да се контролирам.
Обзелото ме прозрение ме направи дръзка:
— Не — възразих. — Не си. Изражението ти остава невъзмутимо и през повечето време се контролираш. Но понякога не успяваш. А понякога дори… — Наведох се напред и снижих глас. — Понякога дори не го искаш.
— Роуз…
Усетих задъханото му дишане и знаех, че сърцето му биеше лудешки като моето. И освен това не се отдръпна. Осъзнавах, че е грешно — знаех наизуст всички логични причини да стоим далече един от друг. Но точно в този миг не ми пукаше. Не исках да се контролирам. Не исках да бъда добра.
И преди Дмитрий да осъзнае какво става, го целунах. Устните ни се срещнаха, а когато усетих как той отвръща на целувката ми, знаех, че съм права. Той се притисна плътно към мен, заклещи ме между себе си и стената. Продължаваше да притиска ръката ми, а другата му се промъкна зад главата ми, за да се плъзне в косата ми. Целувката беше изпълнена с такава сила… с гняв, страст, освобождаване…
Той бе този, който я прекъсна. Отскочи назад от мен с няколко крачки. Изглеждаше потресен.
— Никога повече не прави това — изрече сковано.
— А ти не отвръщай на целувката ми — върнах му го аз.
Той се втренчи в мен. Стори ми се, че мина цяла вечност.
— Не ти изнасям „дзенбудистки проповеди“, за да слушам собствения си глас. Не го правя, защото за мен си само поредната ученичка. Правя го, за да те науча на самоконтрол.
— Е, явно си свършил страхотна работа — подметнах горчиво аз.
За секунда той затвори очи, въздъхна и измърмори нещо на руски. И без повече да ме погледне, се обърна и напусна помещението.
Известно време след това не се видях с Дмитрий. По-късно същия ден той ми изпрати бележка, за да ми съобщи, че решил да отмени следващите ни две тренировки, защото оставало малко време за подготовката около напускането на кампуса. И без това учебните занятия вече приключвали, беше добавил в бележката, така че едно малко прекъсване на практическите упражнения изглеждало съвсем разумно.
Извинението беше неубедително и аз отлично знаех, че не това е причината за отмяната на тренировките. Ако толкова му се искаше да ме избягва, бих предпочела да го направи под някакъв по-приличен претекст: например, че той и останалите пазители са заети с допълнителните мерки за осигуряване на безопасността на мороите или че упражняват свръхсекретни хватки.
