— Уф. Трябва да отида на приема на Присила. Кристиан трябваше да ме придружи, но нали е решил да се прави на идиот… — Очите й се фокусираха с надежда върху мен.
— Какво? Уф, не, не! Моля те, Лис. Знаеш колко мразя тези кралски сбирки.
— О, стига — замоли ме тя. — Кристиан ме заряза в последната минута. А ти не може да ме захвърлиш на вълците. Пък и не каза ли току-що, че трябва повече да си говорим? — Вместо отговор аз само простенах. — Освен това, когато станеш мой пазител, през цялото време ще трябва да посещаваш подобни места.
— Зная — кимнах мрачно. — Смятах, че мога да се порадвам на последните шест месеца свобода.
Но накрая ме убеди да я придружа, като още от самото начало и двете много добре знаехме, че точно така ще стане.
Не разполагахме с много време. Трябваше да си взема един бърз душ, да се изсуша, да се гримирам. Внезапно ми хрумна да облека роклята, която ми подари Таша. И макар да я мразех, задето харесваше Дмитрий, сега й бях благодарна за подаръка. Извадих копринената рокля и със задоволство установих, че червеният цвят ми стои точно толкова страхотно, както и предполагах. Истинска рокля — убиец. Беше дълга, в азиатски стил, с богата бродерия на цветя върху коприната. Високата яка и дългата пола на роклята скриваха голяма част от тялото ми, но материята прилепваше толкова плътно, че пак изглеждах секси, макар и по различен начин, отколкото ако бях по-разголена. По това време синината на окото вече бе почти избледняла.
Лиса, както винаги, изглеждаше възхитително. Носеше наситено пурпурна атлазена рокля без ръкави, модел на прочутия дизайнер на мороите Джона Раски. Миниатюрните тъмновиолетови кристали, пришити върху тънките презрамки, проблясваха на бялата й кожа. Косата й бе вдигната на кок, но не много стегнат, в артистичен стил.
Когато стигнахме до залата на приема, привлякохме погледите на мнозина. Не ми се вярваше, че особите от кралски произход очакваха принцеса Драгомир да се появи с приятелката си дампир на тази дългоочаквана официална вечеря, където допускаха само специално поканени знатни личности.
Но какво пък — в поканата на Лиса се уточняваше, че важи за двама. Двете заехме местата си край една от масите до някакви кралски особи, чиито имена изобщо не запомних. Те бяха доволни, че могат да не ми обръщат внимание, а аз на свой ред бях доволна, че не ме забелязват.
Освен това имаше с какво друго да се занимавам. Цялата зала бе пищно декорирана в сребристо и синьо. Масите за среднощния прием бяха застлани с тъкани от синя коприна, толкова блестящи и така идеално изгладени, че се ужасих от мисълта, че ще трябва да се храним върху тях. По всички стени имаше свещници с восъчни свещи, а в единия ъгъл гореше буен огън в камина, украсена с цветно стъкло. От танцуващите светлини и багри се получаваше поразителен ефект, който почти заслепяваше очите. В другия ъгъл една слаба жена от мороите свиреше соло на чело, със замечтано лице, изцяло съсредоточена върху мелодията, чиито тихи, но приятни звуци се преплитаха със звънтенето на кристалните винени чаши.
Вечерята също беше зашеметяваща. Храната беше изкусно подбрана, но все пак успях да разпозная всичко в чинията си (от изящен порцелан, разбира се). Всичко ми хареса. Тук нямаше гъши дроб. Сьомга в сос от гъби шийтаке. Салата с круши и козе сирене. А за десерт — изискани сладкиши с пълнеж от бадеми. Единственото ми оплакване бе, че порциите бяха скъперническо малки. Храната в тях изглеждаше по-скоро като украса на чиниите. Честна дума, ометох всичко само с десет хапки. Мороите може и да се нуждаят от малко храна, освен кръвта, но те нямат същите потребности като хората или, примерно, колкото едно младо момиче — подрастващ дампир.
Все пак вкусната храна си заслужаваше да изтърпя скучния прием, реших накрая. Само че, като приключихме с храненето, Лиса ме предупреди, че не можем да си тръгнем веднага.
— Трябва да се смесим с тълпата — прошепна ми тя.
Да се смесим с тълпата?
Засмя се, като видя как се смутих.
— Ти винаги си била толкова общителна.
