— По същия начин, както се обучават пазителите — обясни му Лиса. — Ако искате да се научите да се биете, ще отидете в различните академии. Ще преминете през всичките класове, през които преминават и пазителите. По този начин няма да откъсвате пазителите от изпълнението на задълженията им по активна защита. Училищата са отлично защитени зони, а и пазителите там и без това са специализирани в обучението на ученици. — Тя замълча и се замисли. — Дори може да се разработи стандартна учебна програма за нападателни стратегии за учениците морои, които сега се обучават в различните академии.
Всички я изгледаха удивено, включително и аз. Това беше толкова елегантно решение на проблема, че всички го разбираха. Наистина не задоволяваше изискванията на сто процента, но много от тях можеха да бъдат покрити, при това без никаква вреда нито за мороите, нито за дампирите. Направо гениално. Мороите наоколо я съзерцаваха с удивление и одобрение.
Внезапно всички заговориха в един глас, безкрайно възбудени от идеята на Лиса. Притеглиха я в средата на своя кръг и подеха разгорещено обсъждане на подробностите около плана й. Мен ме избутаха накрая, но реших, че така е по-добре за мен. Накрая тръгнах към вратата с намерението да се измъкна от залата.
По пътя минах покрай една сервитьорка с поднос с ордьоври. Все още бях гладна, затова ги огледах подозрително, но не видях нещо приличащо на гъши дроб. Посочих към един, който приличаше на някакво задушено полусурово месо.
— Това гъши дроб ли е? — попитах.
Тя поклати глава.
— Не, това са момици.
Не звучеше зле. Пресегнах се към ордьовъра.
— Това е панкреас — обади се един глас зад мен.
Подскочих от изненада.
— Какво? — извиках. Сервитьорката възприе шока ми като знак за отказ и отмина нататък.
Ейдриън Ивашков се появи пред мен с извънредно самодоволен вид.
— Докога ще се занимаваш с мен? — попитах. — Значи момиците са панкреас? — Не знаех защо ме шокира толкова силно. Нали мороите консумират кръв. Защо не и вътрешни органи? При все това едва прикрих отвращението си.
— Наистина е вкусно — вдигна рамене Ейдриън.
Аз поклатих глава, напълно погнусена.
— О, Господи. Богаташите са отвратителни.
Той продължи да се забавлява за моя сметка.
— Какво правиш тук, малък дампир? Да не би да ме преследваш?
— Разбира се, че не — подсмихнах се. Беше безупречно облечен, както винаги. — Особено след всички главоболия, които ми навлече.
Той ми хвърли една от дразнещите си усмивки и въпреки че продължаваше да ме ядосва, отново изпитах непреодолимо желание да бъда с него. Какво ми ставаше?
— Не съм много сигурен — подразни ме той. Сега изглеждаше съвсем разумен, нямаше и следа от странното му поведение, на което бях станала свидетел в стаята му. И о, да, изглеждаше много по-добре от всеки друг мъж, който някога бях виждала в смокинг. — Колко пъти вече се срещаме? Това не е ли петата ни среща? Започва да изглежда подозрително. Но не се притеснявай. Няма да кажа на гаджето ти. По-точно на нито един от двамата ти обожатели.
Отворих уста да протестирам, но си спомних, че вече ме бе видял с Дмитрий. Но няма да му доставя удоволствие, като се изчервя.
— Имам само едно гадже. Или нещо като гадже. Макар че може би вече и него го нямам. А и няма нищо за казване. Дори не те харесвам.
— Не? — удиви се Ейдриън, все още усмихнат. Наведе се към мен, сякаш имаше някаква тайна за споделяне. — Тогава защо си с моя парфюм?
Този път вече се изчервих. И отстъпих крачка назад.
— Не съм.
Той се засмя.
— Разбира се, че си. След като върна кутията с парфюмите, преброих опаковките. Освен това го подушвам на теб. Приятен аромат. Пикантен и едновременно с това сладникав — сигурен съм, че отвътре и ти си точно същата. И да знаеш, изборът ти е съвсем правилен. Точно колкото да усили… но не и да потисне естествената ти миризма. — От начина, по който я произнесе, „миризма“ ми прозвуча като мръсна дума.
Мороите от кралските фамилии може и да ме караха да се чувствам неудобно, но отворковците като него, които ме сваляха, не можеха да ме уязвят. Редовно си имах работа с такива. Зарязах срамежливостта и си припомних коя съм аз.
— Хей — подвикнах му, като отметнах косата си назад. — Имах пълното право да си взема един. Нали ми ги подари. Твоя грешка е, ако си решил, че щом съм взела един, това е някакъв знак. Но не е. Трябва да внимаваш повече, когато пръскаш толкова пари.
— Ооо, Роуз Хатауей се включва в играта, приятели. — За кратко замълча, като си взе от минаващата сервитьорка чаша, вероятно пълна с шампанско. — Искаш ли една?
— Не пия.
— Правилно — въпреки това обаче Ейдриън ми подаде една чаша, след което отпрати сервитьорката и отпи от своята чаша. Имах чувството, че не му беше първата за тази вечер. — И така, изглежда, че нашата Василиса постави моето татенце на мястото му.
— Твоят… — Погледнах към групата, която току-що бях напуснала. Сребристата коса още бе там и оживено жестикулираше. — Онзи там, със сребристата коса и рунтавите мустаци, е твоят баща?
— Е… поне така твърди майка ми.
