Истина беше. При повечето случаи аз бях тази, която се изявяваше и не се страхуваше да говори с хората. Лиса е по-срамежлива. Само че сега, сред тази публика, ролите ни се размениха. Това тук беше нейният кръг, нейната стихия. Останах изумена, като видях с каква лекота общува с висшето общество. Лиса беше безупречна, с изискани маниери, любезна. Всички се натискаха да си говорят с нея, а тя винаги намираше най-подходящите думи. Е, не използваше внушението в буквалния смисъл, но определено излъчването й създаваше особена атмосфера, която привличаше околните. Мисля, че е подсъзнателен ефект от духа. Дори и при толкова много хапчета, магическата и вродената й харизма не можеха да не въздействат на публиката. Доскоро интензивните социални контакти бяха за нея принудително и стресиращо занимание, но сега общуваше с лекота. Гордеех се с нея. Повечето от разговорите бяха леки и забавни: мода, последните светски клюки за интимния живот на кралските фамилии и все в този дух. Явно никой не желаеше да помрачи приятната атмосфера с болезнената тема за стригоите.
През цялата вечер не се отделях от нея. Опитвах се да се убедя, че това е само една репетиция за бъдещата ми дейност като неин личен пазител, докато я следвах навсякъде като безшумна сянка. Но истината бе, че се чувствах неудобно сред тези кръгове, и знаех, че хапливите ми реакции тук няма много да ми помогнат. Освен това осъзнавах с болезнена яснота, че бях единственият дампир, поканен на приема. Имаше, разбира се, и други дампири, но те просто дежуреха, застанали край стените на залата.
Докато Лиса очароваше тълпата, неусетно се преместихме към една по-малобройна група от морои, чиито гласове звучаха по-силно. Един от тях ми беше познат. Това бе същият младеж, който се беше сбил с другия и аз ги бях разтървала, само че този път вместо бански костюм носеше елегантен черен смокинг. При приближаването ни надигна глава, измери ни с нахален поглед, но очевидно не ме позна, обърна ни гръб и продължи да спори със събеседника си. Не беше учудващо, че основната тема беше как да се предпазват мороите от стригоите. Той беше от тези, които подкрепяха идеята за превантивни нападения на мороите срещу стригоите.
— Какво не ти е ясно в думата „самоубийство“? — попита го един от мъжете до него. Имаше сребриста коса и рунтави мустаци. Също бе издокаран в смокинг, но на по-младия смокингът стоеше значително по-добре. — Ако мороите започнат да се обучават за войници, това ще бъде краят на нашата раса.
— Това не е самоубийство! — възкликна младежът. — Това е най-правилното решение. Трябва да започнем да се грижим за себе си. Да се научим да се бием и да използваме магиите като най-силното ни оръжие, освен пазителите.
— Да, но с пазителите не се нуждаем от други оръжия — изтъкна Сребристата коса. — Много се вслушваш в мненията на онези, които не са от кралските фамилии. Те нямат свои лични пазители, така че е естествено да са крайно изплашени. Но това не е причина да забравим ранга си и да изложим живота си на опасност.
— Тогава не го прави — прекъсна го Лиса неочаквано. Тонът й си оставаше смекчен, но всички от групата замлъкнаха и извърнаха очи към нея. — Когато говориш за това, как мороите трябва да научат да се бият, го представяш така, сякаш е единственият изход. А това не е така. Ако не искаш да се биеш, не си задължен да го правиш. — Сега мъжът изглеждаше леко поуспокоен. — Но това е, защото можеш да разчиташ на пазителите си. А много морои не могат да си го позволят. И ако те искат да се обучат на самозащита, няма причина да не го направят.
Младежът се ухили триумфиращо на опонента си:
— Ето, видя ли?
— Не е толкова лесно — възрази му Сребристата коса. — Ако ставаше дума за това, че група откачени искат да се самоубият, тогава всичко щеше да е наред. Вървете и го направете. Но къде ще се научите на всичките тези така наречени бойни умения?
— Как да управляваме магията, ще се научим сами. Пазителите ще ни обучат на бойните техники.
— Ето, виждаш ли? Знаех си, че така ще стане. Дори и останалите от нас да не вземат участие в самоубийствената ти мисия, ти пак искаш да ни лишиш от нашите пазители, докато обучават измислената ти армия.
При думата „измислена“ младежът се намръщи и аз се запитах дали отново няма да се стигне до размяна на юмручни удари.
— Вие ни го дължите.
— Не, не ви го дължат — обади се Лиса.
Към нея отново се извърнаха множество заинтригувани погледи. Този път обаче с триумфиращ поглед я удостои Сребристата коса, докато лицето на младежа се зачерви от гняв.
— Пазителите са най-добрият боен ресурс, с който разполагаме.
— Така е — съгласи се тя. — Само че това още не ти дава право да ги отклоняваш от техните задължения. — Сега Сребристата коса направо засия.
— А как тогава, според теб, ще се обучаваме? — сърдито попита младежът.
