— Опасявам се, че вие тримата трябва да умрете. Това е неизбежно. Би трябвало да кажа, че съжалявам, но всъщност съвсем не съжалявам. Така е устроен светът. Обаче имате шанс да изберете как да умрете, като това ще зависи от поведението ви. — Погледът му се задържа върху мен. Наистина не можех да си обясня защо всички тук гледаха на мен като на най-непокорната от всичките пленници. Е, може би наистина бях. — Някои от вас ще умрат по-болезнено от останалите.
Не беше нужно да поглеждам към Мейсън и Еди, за да се убедя, че страхът им е не по-малък от моя. Бях сигурна в това, още повече че чух хленченето на Еди.
Исая се завъртя рязко на токовете си, като военен, за да се изправи пред Мия и Кристиан.
— За ваше щастие вие двамата ще имате право да избирате. Само един от вас ще загине. Другият ще живее в славно безсмъртие. Дори ще проявя небивала благосклонност, като го взема под личната си закрила, докато порасне. Толкова съм щедър и благороден.
Не успях да се сдържа и прихнах тъй силно от смях, че се задавих.
Исая рязко се завъртя и се втренчи в мен. Аз млъкнах и зачаках да ме хвърли през стаята като Елена, но той само стоеше и мълчаливо се взираше в мен. Това беше достатъчно. Сърцето ми запрепуска диво и в очите ми запариха сълзи. Засрамих се от страха си. Исках да бъда като Дмитрий. Може би дори като майка ми. След няколко тягостно дълги, агонизиращи секунди Исая отново се обърна към двамата морои.
— А сега, както вече казах, един от вас ще бъде пробуден и ще живее завинаги. Но няма да съм аз този, който ще го пробуди. Вие доброволно ще изберете кой да бъде пробуден.
— Не е много вероятно — отвърна Кристиан. Вложи в тези четири думи много от ехидната си предизвикателност, но за всички в стаята беше ясно, че е изплашен до смърт.
— Ах, как обичам борбения дух на фамилията Озера — процеди Исая замислено. Погледна към Мия и червените му очи заблестяха. Тя се дръпна уплашено. — Само че ти, скъпа, не му позволявай да те засенчи. И в обикновената кръв има сила. Ето как ще се реши участта ви. — Той посочи към нас, дампирите. Погледът му ме смрази и ми се стори, че долових зловонието на гнило. — Ако искате да живеете, ще трябва да убиете един от тези тримата. — Отново се обърна към мороите. — Това е. Изобщо не е приятно. Който е готов, само трябва да го съобщи на един от тези джентълмени тук. Те ще го пуснат. После ще пие от кръвта им и ще се пробуди като един от нас. Който го направи пръв, ще се сдобие със свобода. А другият ще бъде вечерята на Елена и мен.
В помещението надвисна тишина.
— Не — заяви Кристиан. — Няма начин да убия някой от приятелите си. Не ме е грижа какво ще направиш. По-скоро предпочитам да умра.
Исая махна с ръка отегчено.
— Лесно е да си смел, когато не си гладен. Но след няколко дни без друга храна… и да, тези тримата ще започнат да ти се струват много апетитни. И те са. Дампирите са много вкусни. Някои дори ги предпочитат пред мороите и макар че самият аз не споделям подобни мнения, все пак ценя разнообразието.
Кристиан се намръщи.
— Не ми ли вярваш? — попита Исая. — Тогава нека ти го докажа. — Пристъпи към нас. Досетих се какво се готви да стори и заговорих, без много да се замислям.
— Използвай мен — извиках. — Пий от мен. Самодоволното лице на Исая трепна за миг, а веждите му се повдигнаха.
— Предлагаш се доброволно?
— Вече съм го правила. Имам предвид да позволявам на морои да се хранят от мен. Нямам нищо против. Харесва ми. Остави останалите на мира.
— Роуз! — възкликна Мейсън.
Но аз не му обърнах внимание, а само изгледах Исая умолително. Не исках да се храни от мен. Дори само от мисълта ми се гадеше. Но вече бях давала от кръвта си преди и бях готова да източи литри от мен, само и само да не се докосва до Еди или Мейсън.
Не отгатнах изражението му, когато ме сграбчи и вдигна от стола. За половин секунда си помислих, че ще го направи, но вместо това той само поклати глава.
— Не. Не ти. Не още.
Отмина ме и се изправи пред Еди. Аз дръпнах белезниците си тъй силно, че те се впиха болезнено в китките ми. Ала не поддадоха.
— Не! Остави го!
— Тихо! — сряза ме Исая, без дори да ме поглежда. Вдигна едната си ръка към лицето на Еди. Еди потръпна и пребледня толкова силно, че си помислих, че ще припадне. — Мога да го направя съвсем леко, но мога да го направя и така, че да го боли. Твоето мълчание ще ме насърчи да избера първото.
Исках да се разкрещя, исках да засипя Исая с всички обиди, които знаех, и да му отправя всевъзможни заплахи. Но не можех. Погледът ми обхождаше трескаво стаята в търсене на спасителен изход, както го бях правила много пъти преди това. Но спасение нямаше. Нито изход. Само голи, чисто бели стени. И никакви прозорци. Единствено една врата, винаги зорко охранявана. Бях безпомощна от мига, в който ни натикаха в техния микробус. Искаше ми се да се разплача — повече от отчаяние, отколкото от страх. Какъв пазител щяха да бъда, след като не можех да помогна на приятелите си?
