Но останах притихнала, а на лицето на Исая се изписа задоволство. Флуоресцентното осветление придаваше на кожата му болнав и сивкав оттенък, при който черните кръгове под очите му изпъкваха още повече. Искаше ми се да го поваля с един удар.
— Добре. — Усмихна се на Еди и приближи лицето си към неговото, за да може да го гледа право в очите. — А сега няма да се противопоставяш, нали?
Както вече споменах, Лиса беше добра в използване на внушението. Но дори и тя не би могла да постигне това. След секунди Еди се усмихваше.
— Не. Няма да се съпротивлявам.
— Добре — повтори Исая. — И ще ми поднесеш врата си доброволно, нали?
— Разбира се — отвърна Еди и сведе покорно глава.
Исая се наведе, а аз отклоних поглед, опитвайки се да се фокусирам върху пода. Не исках да гледам това. Чух как Еди издаде леко, щастливо стенание. Самото хранене премина сравнително тихо — без премляскване или нещо подобно.
— Ето. Готово.
Извърнах се и погледнах, когато чух Исая отново да говори. Кръвта капеше от устните му и той прокара жадно език по тях. Не успях да видя раната на врата на Еди, но предполагах, че и тя е кървава и ужасяваща. Мия и Кристиан зяпаха като омагьосани с широко отворени очи, онемели едновременно от страх и очарование. Самият Еди изглеждаше унесен, дори щастлив и абсолютно замаян, възбуден едновременно от ендорфините и внушението.
Исая се изправи и се ухили на двамата морои, като облиза последните капки кръв от устните си.
— Видяхте ли? — каза им той, докато се отдалечаваше към вратата. — Толкова е лесно.
Необходим ни бе план за бягство, и то бързо. За нещастие единствените идеи, които ми хрумваха, бяха свързани с неща, които всъщност бяха извън моя контрол. Като например да ни оставят съвсем сами, за да можем да се измъкнем незабелязано навън. Или да имаме глупави пазачи, които лесно да измамим и да избягаме. Или поне да не ни пазят чак толкова зорко, за да можем да се освободим.
Обаче нищо подобно не се случи. След почти двадесет и четири часа положението ни с нищо съществено не се бе променило. Все още си оставахме пленници, все още строго охранявани. Похитителите ни бяха бдителни и ефективни почти колкото група пазители. Почти.
Моментът, когато бяхме най-близо до свободата — строго надзираван и изключително притеснителен, — бе отиването до тоалетните. Тези типове не ни даваха нито храна, нито вода дори. За мен беше трудно, но тъй като дампирите бяхме кръстоска между хора и вампири, бяхме по-издръжливи. Можех да изтърпя много неудобства, макар че твърде скоро стигнах дотам, че бях готова да убия някого само заради един чийзбургер или за пържени картофи, колкото и да са мазни.
Колкото до Мия и Кристиан… е, при тях нещата бяха малко по-тежки. Мороите могат да изкарат седмици без храна и вода, но само ако поемат кръв. Без кръв могат да издържат няколко дни, преди да се разболеят и отпаднат, но при положение че имат друга храна. Така преживявахме двете с Лиса, когато бяхме сами, извън Академията, тъй като не можех всеки ден да я захранвам.
Но ако им отнемеш едновременно храната, кръвта и водата, от издръжливостта им доста скоро и помен дори няма да остане. Аз бях гладна, но Мия и Кристиан бяха освирепели. Лицата им бяха изпити, а погледите — трескави. По време на посещенията си Исая още повече влошаваше нещата. Не спираше да ги дразни и предизвиква. После, преди да си тръгне, отново пиеше кръв от Еди. При третото му посещение видях как Мия и Кристиан едва преглъщат слюнката си. Колкото до Еди, бях сигурна, че беше дотам упоен от ендорфините и глада, та дори представа си нямаше къде всъщност се намирахме.
При тези кошмарни условия, естествено, въобще не можех да заспя. Май че беше през втория ден, когато изтощението и гладът ме надвиха и задрямах. По едно време засънувах, което бе изненадващо, след като не вярвах, че съм в състояние да заспя при тези безумни условия.
В съня си — през цялото време отлично съзнавах, че е сън — стоях на някакъв плаж. Отне ми малко време да го позная. Беше по крайбрежието на щата Орегон — златист пясък и топлина, а в далечината се синееше Тихият океан в цялото си великолепие. Двете с Лиса ходихме там веднъж, докато живеехме в Портланд. Денят бе прекрасен, но тя не можеше за дълго да издържи на това силно слънце. Затова съкратихме разходката си, макар че винаги ми се е искало да бяхме останали, за да се насладим докрай на това великолепие. Е, сега, в съня, можех да се порадвам на цялата светлина и топлина, за които копнеех.
— Малък дампир — чух нечий глас зад гърба ми. — Време беше.
Обърнах се и с безкрайна изненада видях Ейдриън Ивашков да ме наблюдава. Беше с панталони в цвят каки и широка риза — изненадващо небрежен стил за конте като него, — при това бос. Вятърът рошеше кестенявата му коса. Беше пъхнал ръце в джобовете си и ме гледаше с онази иронична усмивка, която беше негова запазена марка.
— Още носиш защитата си — добави той.
