Докторът крещеше, за да надвие воя на вятъра и рева на двигателите, станал оглушителен след пробива в корпуса.
— Опитайте се да прехвърлите напред колкото се може повече хора! Трябва някак си да се стоплят. За ранените ще ни трябват одеяла.
Стюардесата неуверено отговори:
— Ще се опитам да намеря.
Повечето от одеялата, подредени по багажните рафтове над главите на пътниците, бяха повлечени навън заедно с палтата им и други дребни предмети.
Другите двама лекари дойдоха на помощ на доктор Компаньо.
— Донесете ни всички медикаменти за първа помощ — обърна се един от тях към стюардесата.
Компаньо, коленичил над Гуен, единствен носеше медицинската си чанта. Той никога не се разделяше с нея. И сега пръв откликна на лекарския си дълг, макар че другите двама доктори интернисти бяха с по-висок професионален пост.
Доктор Милтън Компаньо смяташе, че дежурството на един лекар никога не свършва. Преди тридесет и пет години като младо момче той с мъка се измъкна от нюйоркските бедняшки квартали. Оттогава — по думите на жена му — той не практикуваше професията си само в часовете, когато спеше. Чувството, че може да помогне, му доставяше радост. Своята лекарска професия той ценеше като висока награда, която, ако не отстоява, ще му бъде отнета. Никога в живота си не бе отказвал да прегледа пациент в кой да е час на денонощието. Никога не отминаваше автомобилна злополука, както много негови колеги, които се бояха от съдебна отговорност при евентуална небрежност. Милтън Компаньо винаги откликваше за неотложна медицинска помощ.
След дългогодишно отлагане сега пътуваше за Рим, родното място на своите родители. Възнамеряваше да прекара с жена си едномесечна пълна почивка. Но той бе уверен, че някъде по пътя, а може би в Италия, независимо че нямаше разрешително за задгранична практика, ще потърсят помощта му. Той бе винаги готов, винаги на поста си.
Веднага се отправи към Гуен, чието положение бе най-критично, и подхвърли през рамо на колегите си:
— Вие се заемете с останалите!
Доктор Компаньо извърна леко и внимателно тялото на Гуен върху тясната пътека и се наведе над нея, за да провери дали все още диша. Дишаше, но слабо. Той се обърна към стюардесата:
— Донесете ми маска.
Момичето бързо се върна с портативна маска. Д-р Компаньо разтвори устата на Гуен да огледа дали нещо не възпрепятствува достъпа на въздух. Устата й беше пълна с кръв и избити зъби. Докторът я почисти и старателно я прегледа, за да се увери, че кървенето не пречи на дишането.
— Дръжте маската на лицето й — каза той на стюардесата.
Чу се съскането на кислорода от бутилката. След една-две минути по мъртвешко бледите страни на Гуен се появи едва забележима розовина.
Доктор Компаньо насочи вниманието си към обилно кървящия участък между лицето и гърдите й. Бързо, с помощта на хемостат, той пресече обилния кръвоизлив от лицевата артерия и обработи останалите рани. Забеляза счупване на лявата ключица, която се нуждаеше от шина, но в момента за това нямаше възможност. С тревога откри ситни парченца от експлозията, набили се в лявото око на Гуен. Дясното засега изглеждаше незасегнато.
Вторият пилот Сай Джордън мина покрай Гуен и доктор Компаньо, помагайки на стюардесите да придвижат пътниците напред. Повечето бяха прехвърлени в първа класа, някъде по двама на кресло. Други бяха настанени в полукръглото барче на първа класа, където имаше няколко кресла. Всички оцелели дрехи, независимо чии, бяха разпределени между нуждаещите се. Както винаги в случай на беда, хората сърдечно си помагаха един друг, без егоизъм и дори с искрици хумор.
Другите двама лекари превързваха и помагаха на пътници, получили по-слаби наранявания и удари. Младият човек с очилата, който се намираше зад Гуен по време на взрива, имаше дълбока рана в плешката, но тя лесно щеше да заздравее. Лицето и раменете му бяха покрити с по-незначителни наранявания. Превързаха го и успокоиха болките му с морфин. Настаниха го най-удобно, завит с одеяло.
Работата на лекарите и придвижването на пътниците се затрудняваше от силното люлеене и друсане, тъй като слизаха на по-малки височини, където ураганът бушуваше с пълна сила. Самолетът непрестанно вибрираше и от време на време силно пропадаше или рязко се наклоняваше встрани. Към тревогата от преживяното се прибави и морската болест.
Сай Джордън докладва повторно и се върна при доктор Компаньо.
— Докторе, капитан Димирест ме помоли да ви предам благодарността му за всичко, което вие и вашите колеги направихте. Когато ви остане миг свободно време, той би желал да ви види в пилотската кабина. Трябва да му кажете какво да съобщи по радиото за състоянието на пострадалите.
