— Разбира се, това няма да повлияе на способността на организма й да се възстанови. Що се отнася до детето… Тя не е останала без кислород толкова дълго, че да се навреди на плода… Но кой знае! Освен това няма телесни повреди в тазовата област. — Той замълча и добави смутено: — Не, плодът няма да пострада. При положение, че мис Мейгън оживее, с навременно болнично лечение шансовете й са от средни към добри. Тогава бебето ще се роди нормално.

Димирест кимна мълчаливо. Доктор Компаньо постоя един миг в нерешителност и излезе.

За известно време в пилотската кабина цареше мълчание. Пръв го наруши Ансън Харис.

— Върнън, бих искал малко да си почина преди кацането. Ще застанеш ли на моето място?

Димирест кимна, ръцете и краката му механично се преместиха към приборите за управление. Беше благодарен на Харис, че не запита нищичко за Гуен, че отмина случая с мълчание. Каквото и да си мислеше, Харис бе достатъчно възпитан, да го задържи в себе си.

Харис се надвеси над бордовия дневник със сведенията на доктор Компаньо.

— Ще изпратя радиограма — и той настрои радиото на честотата на диспечера на „Транс Америка“.

За Върнън Димирест пилотирането бе физическо удовлетворение след шока и вълнението от това, което току-що чу. Вероятно Харис го усети и нарочно пожела да го смени. Но дори и да не беше така, този, който щеше да извърши кацането, трябваше да си отдъхне и да събере сили.

Явно Харис се готвеше за кацането, което щеше да бъде трудно и опасно. Димирест нямаше нищо против, след като Харис така безупречно се справяше с пилотирането до този момент. Ансън Харис завърши радиосеанса, отпусна облегалката си назад и се изтегна да си почине.

В съседното кресло Върнън Димирест се мъчеше да се съсредоточи изцяло върху летенето, но безуспешно. Когато един опитен пилот водеше самолета в хоризонтален полет, дори в трудни условия, както в случая, не беше необходимо да изключва съзнанието си от всичко останало. Но сега мисълта за Гуен се бе загнездила дълбоко в главата му и той не можеше да я отпъди.

Гуен… за живота й все още имаше някаква надежда, Гуен… която тази вечер бе жизнена, красива, обещаваща, нямаше да стъпи в Неапол, както бяха мечтали. Гуен… която само преди няколко часа му бе казала на своя чист и звънлив английски акцент „Обичам те!“, Гуен… която той също обичаше, защо да крие?

С болка и мъка той си я представяше — ранена, безчувствена, понесла своето дете; детето, от което той я караше да се освободи като от ненужна вещ… на което тя бе казала: „Чаках да видя кога ще подхванеш този въпрос…“ А по-късно с тревога бе промълвила: „То е като дар, едно чувство велико и вълнуващо… И изведнъж трябва да го унищожим, да се освободим от този дар.“ А на края, след като дълго я бе увещавал, тя се примири: „Надявам се, че най на края ще стигна до разумно решение. Ще направя аборт.“

А сега за аборт не можеше и дума да става. В болницата, където Гуен щеше да постъпи, можеше да се помисли за аборт само ако от отстраняването на плода зависеше живота на майката. А според д-р Компаньо нямаше да се стигне дотам. Освен това щеше да стане твърде късно.

Значи, ако Гуен оживее, бебето ще се роди. Димирест сам не знаеше дали да се радва, или да съжалява! Толкова беше объркан, че не можеше да определи чувствата си.

Спомни си още нещо от техния разговор с Гуен тази вечер: „Разликата помежду ни е, че ти все пак си имал дете… Каквото и да се случи, знаеш, че някъде в света има едно същество, което е твое продължение.“

Тя намекваше за детето, което той не познаваше дори по име. Момиченцето, което по задълженията на триточковата програма на „Транс Америка“ изчезна от живота му веднаж и завинаги. Той си призна пред Гуен, че понякога се сеща за детето. Но не посмя да признае, че твърде често си мислеше къде ли е то и какво ли става с него.

Сега дъщеря му трябваше да е на единадесет години. Димирест си спомняше рождената й дата и макар че се стараеше да я избие от главата, всяка година на този ден му се искаше да направи нещо, поне картичка да й изпрати… Може би защото той и Сара нямаха свои деца (а толкова много искаха), за да празнуват техните рождени дни… Друг път той си блъскаше главата с въпроси, на които знаеше, че не може да отговори: Къде е дъщеря му? Как ли изглежда? Щастлива ли е? Заглеждаше се в личицата на децата по улиците, дори понякога си внушаваше… После се укоряваше заради глупостта си. Друг път го преследваше мъчителната мисъл, че с дъщеря му се отнасят зле, че тя има нужда от помощ, от закрила, а той не може да й помогне… При тези жестоки мисли ръцете му инстинктивно стиснаха щурвала.

Високоговорителят над главата му го накара да се опомни:

— „Транс Америка“, Полет 2, тук е центърът в Клийвланд. Поемете курс наляво, координати две-нула-пет. При готовност започнете спускане до шест хиляди фута. Съобщете, когато излезете от височина десет хиляди.

Димирест изтегли и четирите дросела и започна спускането. Нагласи указателите на курса и плавно започна завоя.

Перейти на страницу:

Похожие книги