— Дръжте този бинт — разпореди се доктор Компаньо. — Поставете го тук и натиснете хубаво. Искам да ми помогнете да направим шина. Ще използуваме кожени обложки от списания и хавлиена кърпа под тях. Намерете най-голямото списание — и след малко добави: — Ще дойда, когато мога. Кажете на вашия командир, че според мен трябва да се обърне с няколко думи към пътниците. Хората вече превъзмогнаха първоначалния шок и сега имат нужда от малко кураж.
— Да, сър — Сай Джордън гледаше безчувственото тяло на Гуен и тъжното му слабо лице се сгърчи от мъка. — Докторе, има ли някаква надежда?
— Надежда има, синко, но е минимална. Зависи от издръжливостта на организма.
— От нея винаги бликаше жизненост!
— Била е хубаво момиче, нали?
Раните, окървавеното лице и мръсната сплъстена коса трудно даваха представа за външността на Гуен.
— Много красива!
Компаньо замълча. Дори да оживееше това момиче, проснато на пътеката, то нямаше да бъде вече хубаво… Освен ако не й помогне пластичната хирургия…
— Ще предам на командира вашето предложение, сър! — Съкрушен до неузнаваемост, Сай Джордън се запъти към пилотската кабина.
След малко спокойният глас на Върнън Димирест се разнесе по високоговорителите:
— Дами и господа, говори капитан Димирест… — Сай Джордън бе включил високоговорителите на най-голяма мощност, за да надвият рева на вятъра и грохота на двигателите. Всяка една дума сега се чуваше отчетливо. — … Знаете всички, че ни постигна жестока беда. Не се опитвам да омаловажа случилото се. Няма да се шегувам; за да повдигна духа ви, защото тук, в пилотската кабина, не виждаме нищо весело, вярвам, че и вие също. Преживяхме изпитание, непознато за никого от екипажа, което, надявам се, не би ни се случило повторно. Но вече го преодоляхме. Сега контролираме напълно полета, връщаме се обратно и очакваме да се приземим на летище „Линкълн“ след около четиридесет и пет минути.
В пътническите салони разговорите секнаха. Погледите инстинктивно се насочиха към високоговорителите и всеки се напрягаше да не пропусне нито едно слово.
— Знаете, че самолетът е повреден. Вярно е, разбира се, че повредата можеше да бъде далеч по-жестока.
В пилотската кабина Върнън Димирест за миг се поколеба пред микрофона: чудеше се до каква степен можеше да бъде професионално точен и откровен. При редовните си полети той винаги се обръщаше към пътниците стегнато и кратко. Не обичаше „дългосвирещите командири“, които обсипваха пътниците с информация и коментари по време на целия полет. Но този път бе убеден, че е длъжен да каже малко повече, че пътниците имат право да узнаят истинското положение на нещата.
— Няма да скрия от вас — продължи Димирест, — че сме изправени пред няколко неразрешени проблеми. Кацането ни ще бъде тежко и самите ние не знаем до каква степен повредите в корпуса ще го усложнят. Казвам ви това, защото след това съобщение ще ви дадем инструкции как да седите и как да се държите по време на кацането. Ще ви обясним как най-бързо да напуснете самолета в случай на нужда. Ако се наложи, моля ви, действувайте спокойно, но бързо и се подчинявайте на всички инструкции от кой да е член на екипажа. Позволете ми да ви уверя, че на земята правят всичко възможно, за да ни помогнат. — Димирест си спомни за писта три-нула и си помисли дали думите му ще излязат верни. Реши, че няма смисъл подробно да обяснява проблема с повредата на стабилизатора. Повечето от пътниците нямаше да го разберат. С нотка на ведрост в гласа си, той добави: — Имате щастието, че тази вечер вместо един опитен командир в пилотската кабина има двама — капитан Харис и аз. Ние сме стари „въздушни вълци“, прекарали толкова часове в полети, че ни е неудобно да ги споменем. Но ето че днес съвместният ни опит се оказа полезен. Ние си помагаме взаимно. Заедно с нас лети втори пилот Сай Джордън, който част от времето ще бъде на ваше разположение. Молим ви и вие да ни помагате. Само с общи усилия ви обещаваме, че ще завършим полета благополучно.
Димирест остави микрофона.
Без да вдига очи от уредите, Ансън Харис отбеляза:
— Много добре говори. Трябвало е да се занимаваш с политика.
— Никой не би гласувал за мене — мрачно продума Димирест. — Обикновено хората не обичат честните и откровени приказки.
