Снегорините и автогрейдерите, които Мел бе повикал, вече се забелязваха по пистата. Те бързо напредваха и мигащите им светлини ярко проблясваха.
— Може би няма да прибегнем до тяхната помощ — Мел стисна ръката на Таня, преди да отвори вратата. — Имаме още двадесет минути за надежда, че това няма да се случи.
Когато Мел Бейкърсфелд се приближи, Джо Патрони пристъпваше от крак на крак, за да се затопли, но напразно въпреки обточените с козина ботуши и тежката шуба. С изключение на онези няколко минути, които Патрони прекара в пилотската кабина, след като слязоха командирът и първият пилот на мексиканския самолет, той стоеше през цялото време в бурята — вече повече от три часа. Беше премръзнал и изтощен от напрежение и грижи през цялото денонощие, а след двата неуспешни опита да отмести самолета бе станал нервен, готов всеки момент да избухне.
Едва си сдържа нервите, щом чу намерението на Мел. Ако беше пред някой друг, щеше да избухне. Но Мел му бе близък приятел. Патрони хвърли пурата, която дъвчеше, и изгледа Мел с недоумение.
— Искаш да изтласкаш един съвършено здрав самолет със снегорини? Май разсъдъкът не ти стига.
— Напротив — отвърна Мел, — писти не ми достигат.
Изведнъж Мел се отчая, защото видя, че никой от отговорните служители на летището не разбира неотложната необходимост да се освободи писта три-нула с цената на всичко. Явно беше, че ако проведе докрай замисъла си, малцина биха одобрили постъпката му. От друга страна, Мел не се съмняваше, че ще се намерят доста хора, освен представителите на „Аерео Мексикан“, които утре ще твърдят, че е можело да се направи и това, и онова, или че катастрофиралият самолет е можел да се приземи на писта две-нула. Неговото решение щеше да увисне без подкрепа. Но това ни най-малко не го разколеба.
Патрони видя пристигналите снегорини и грейдери отдясно на пистата, хвърли пурата си, извади нова и изръмжа:
— Аз ще те спася от твоето безразсъдство! Дръж тия играчки настрана от самолета и далеч от погледа ми. След петнадесет минути, а може би и по-малко, аз сам ще изтегля самолета.
Мел закрещя срещу вятъра:
— Джо, дай да се разберем по един въпрос. Щом ти кажат от кулата, че времето ни изтича, не се опитвай да противоречиш на решението ми и да спориш. Трябва да спасим хората от катастрофиралия самолет. Ако двигателите ти работят, ще ги изключиш незабавно. Всички твои хора и техника да се отстранят веднага. Предупреди ги още отсега. Снегорините ще задействуват по моя заповед и ще работят, без да губят време.
Патрони мрачно кимна с глава. Въпреки че кипна в началото, Мел забеляза, че дръзката самонадеяност на главния механик бе разколебана.
Мел се върна в колата си. Таня и журналистът, сгушени в палтата си, стояха отвън и гледаха как копаеха около самолета. Те влязоха в колата. Вътре бе топличко и приятно.
Мел потърси връзка с ръководителя на кулата. След кратка пауза гласът му се разнесе в ефира.
С няколко думи Мел изложи своя план. Той искаше от кулата да определи докога да чака, преди да даде заповед на снегорините и автогрейдерите да настъпят. Тръгнат ли веднъж, след няколко минути затъналият самолет щеше да бъде отместен.
— По всичко изглежда — каза ръководителят на полетите, — че катастрофиралият самолет ще пристигне по-рано. Центърът в Чикаго съобщи, че ще го прехвърли на нашия център след дванадесет минути. После ние ще контролираме полета от осем до десет минути. Така че крайният час на приземяването е един часа и двадесет и осем минути.
Мел погледна часовника си. Слабо осветеният циферблат показваше един часа и една минута.
— Пет минути преди самото кацане трябва да решим към коя писта да насочим самолета. След това съдбата му е решена — ние няма да можем да променим курса му.
Това означава, пресмяташе Мел, че до момента на неговото решение оставаха седемнадесет минути, а може би и по-малко — всичко зависеше след колко време центърът в Чикаго ще предаде самолета в зоната за наблюдение на летище „Линкълн“. Оставаше дори по-малко време, отколкото бе казал на Джо Патрони.
Изведнъж усети, че и той започва да се изпотява.
Да предупреди ли отново Патрони, да му съобщи ли, че остава по-малко време? Реши да замълчи. Главният механик и без това ръководеше стегнато операцията, без да губи нито секунда. Нищо нямаше да постигне, ако продължи да го притеснява.
— Кулата на кола номер едно — обади се Мел. — Нужна ми е постоянна информация за кацащия самолет. Бихте ли оставили тази честота само на мое разположение?
— Да — отвърна ръководителят на полетите. — Вече прехвърлихме всички редовни рейсове на друга честота. Ще ви държим постоянно в течение.
Мел потвърди и остави настрана микрофона.
— Какво ще става сега? — попита Таня до него.
— Ще чакаме — отговори Мел и отново погледна часовника си.
Измина цяла минута. После втора.
