Но в същото време си мислеше: „Нима поведението му през последните една-две години и упадъкът на неговия дързък дух са били толкова осезаеми, че всички са ги забелязали?“
Близо до него, толкова близко, че Мел усещаше нейната топлина, Таня меко каза:
— През цялото време говорим за писти, за обществеността, за Медоууд и какви ли не други неща… Аз си мисля за хората на борда на Полет 2… Какво ли изпитват в момента? Как ли се страхуват?…
— Страхуват се, разбира се — отговори Мел. — Ако са в съзнание и ако си дават реална сметка какво става. На тяхно място аз също бих се страхувал.
Той си припомни ужаса, който го бе обхванал в потъващия военен самолет преди много, много години. Сякаш раздвижена от спомена, болката в старата рана на крака отново го загложди. В напрегнатите минути на последния час той бе престанал да й обръща внимание, но както винаги след преумора и пренапрежение тя не му даваше покой. Мел здраво стисна устни с надеждата, че този мъчителен спазъм скоро ще го отпусне и ще премине.
Чакаше за пауза в разговорите на неземните служби. Още при първото затишие Мел натисна бутона на микрофона:
— Наземен диспечер на кола номер едно! Известно ли ви е, че пострадалият самолет трябва задължително да кацне на писта три-нула?
— Ние разбираме критичното положение. Вие ли сте, мистър Бейкърсфелд?
— Да, аз съм.
— Задръжте така, в момента получаваме нова радиограма.
Мел продължи към писта три-нула, очаквайки новото съобщение. От него щеше да зависи дали да предприеме драстичните мерки, които бе замислил.
— Кола номер едно, на наземния диспечер. Предаваме ви съобщението от борда на самолета, препредадено току-що от центъра в Чикаго. Следва: „Прекият курс до «Линкълн» не ни облекчава, ако ще трябва да кацнем на две-пет. Самолетът е тежко натоварен. Ще се приземи с голяма скорост…“
И тримата в колата слушаха напрегнато радиограмата на Върнън Димирест. При думите „Ако ни принудят да кацнем на две-пет, самолетът ще се разбие извън пистата и след по-малко от час ще обират оттам трупове“, Мел чу как Таня хрипливо пое дъх и затрепера като лист.
Мел тъкмо се готвеше да потвърди, че е приел радиограмата, когато наземния диспечер заговори отново:
— Кола номер едно, мистър Бейкърсфелд, към тази радиограма има едно допълнение лично до вас от вашия зет. Можете ли да се свържете с мен по телефона?
— Невъзможно! — отвърна Мел. — Прочетете я!
— Кола номер едно — гласът на диспечера изразяваше колебание. — Съдържанието е много лично…
— Има ли връзка със създадената ситуация?
— Има.
— Четете тогава!
— Добре, сър! Чета: „Ти забърка тази каша, кучи сине! Не ме послуша, като ти говорех за застраховките на летището…“
Мел стисна устни, но изслуша докрай съобщението и потвърди с невъзмутим глас:
— Съобщението прието, прекъсвам!
Мел знаеше, че Върнън с удоволствие е изпратил тази радиограма независимо от критичното положение, в което се намираше самолетът. Ако узнае по какъв начин е предадена, щеше още повече да се зарадва. Допълнението към съобщението беше излишно. Мел вече бе взел своето решение.
Колата му летеше бързо към писта три-нула. Пред него се появиха светлините на прожекторите v колите около затъналия боинг. Мел с облекчение забеляза, че пистата бе покрита със съвсем малко сняг. С изключение на блокирания участък останалата част от пистата бе добре почистена.
Той превключи на честотата на службите за поддържане.
— Щабът по снегопочистването на кола номер едно!
— Щабът слуша! — гласът на Дани Фароу звучеше уморено, и нищо чудно. — Кажете!
— Дани — каза Мел. — Прекъсни конвоя „Анаконда“! Изпрати снегорините и тежките автогрейдери на писта три-нула към мястото на затъналия самолет и чакай указания. Прати ги веднага и ми се обади.
— Ясно, изпълнявам! — Дани сякаш искаше да попита нещо, но се въздържа. След малко на същата честота в колата се чуха разпорежданията му към водача на бригада „Анакон-да“.
Репортерът от „Трибюн“ се наклони напред към Таня.
— Мъча се да свържа нещата — каза Томилсън. — Това за застраховките… Вашият зет е влиятелна фигура в Асоциацията на пилотите, така ли?
— Да! — Мел спря на пистата на няколко метра от прожекторите, които осветяваха големия затънал самолет. Навсякъде кипеше усърдна работа; под корпуса на самолета и от двете му страни трескаво се копаеше. Набитата фигура на Джо Патрони, който ръководеше работата, се забелязваше отдалеч. Мел чакаше връзка с Дани Фароу, после щеше да отиде при Патрони.
Томилсън боязливо заговори:
— Струва ми се, преди малко стана дума за тези застраховки. Нима вашият зет е водил борба да се прекрати продажбата на застраховки по летищата, както настоява Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, и вие сте го възпрели?
— Не съм му попречил аз, а Съветът на пълномощниците, макар че аз поддържам тяхното мнение.
— Може би въпросът ми е малко неуместен, но събитията от тази нощ не ви ли накараха да промените становището си?
— Наистина сега не е време… — запротестира Таня.
— Ще ви отговоря — каза Мел. — Становището си все още не съм променил. Но мисля по този въпрос.
