Щом като не трябваше пистата да се покрие с пяна, значи че колесниците на самолета са изправни и няма да се наложи коремно кацане.
Мел знаеше, че всички аварийни коли — помпи, спасителни камиони и линейки — щяха да последват в колона шефа на пожарната, който се свързваше с тях по индивидуален канал. При съобщение за извънредно произшествие не се изчакваше. Всички се ръководеха от принципа: по-добре да бъдат готови рано, отколкото късно. Колоната от аварийни коли не се сформираше в момента. Всеки ход в случай на извънредни произшествия бе най-детайлно обмислен и уточнен в специален план за действие.
Мел изчака разговора да свърши и включи своя микрофон:
— Наземен диспечер на кола номер едно.
— Кола номер едно, слушам ви.
— Уведомихте ли Джо Патрони, който ръководи разчистването на три-нула, за новата аварийна ситуация?
— Тъй вярно. Поддържаме с него радиовръзка.
— Какво докладва Патрони, вървят ли работите?
— Надява се да отмести затъналия лайнер до двадесет минути.
— Сигурен ли е в думите си?
— Не.
Мел Бейкърсфелд изключи микрофона си. С една ръка върху кормилото и с другата върху микрофона за втори път тази вечер той шофираше с максимална скорост по аеродрума въпреки бръснещия сняг и слабата видимост. Ориентираше се само по светлинките на пистите и пътеките за рулиране. На предната седалка до него седяха Таня Ливингстън и Томилсън — журналистът от „Трибюн“.
Само преди няколко минути Таня предаде на Мел своята бележка за експлозията на борда на Полет 2 и намеренията на екипажа да се върнат на „Линкълн“. Мел моментално се отскубна от заобикалящата го тълпа медоуудски жители. Заедно с Таня се забързаха към асансьорите за приземните гаражи, където се намираше служебната му кола. Мястото му в момента бе на писта три-нула, за да поеме отговорността върху себе си, ако има нужда. В централното фоайе зърна репортера от „Трибюн“, който тичаше към него. Мел бързо му подхвърли:
— Елате с мен! — Чувствуваше се задължен на Томилсън, задето му бе показал договорните формуляри на Фриймантъл и му бе разкрил клеветническите изявления на адвоката, които Мел успя да разобличи. Томилсън се подвоуми и Мел отсече: — Нямам време за губене, но ви се открива шанс, за който може да съжалявате!
Без повече въпроси Томилсън го последва. Докато Мел летеше напред, изпреварвайки рулиращите самолети, Таня му повтори съдържанието на двете радиограми, получени от борда на Полет 2.
— Момент, бихте ли ми изяснили? — попита Томилсън. — Значи има само една писта, достатъчно дълга и в посока на вятъра.
— Точно така — мрачно отвърна Мел. — А трябва да са поне две. — За миг през съзнанието му преминаха горчивите спомени за предложенията, които бе правил три години подред за още една писта, успоредна на три-нула. Летището имаше нужда от такава писта. Растящото движение и безопасността на самолетите налагаха това. Още повече че пистата щеше да се строи повече от две години. Но други виждания надделяха. Не се намериха пари и нова писта не се построи. Независимо от неспирната настойчивост на Мел, дори не одобриха идеята му.
Мел бе успявал да склони Съвета на пълномощниците за много други проекти. В случая с новата писта той увещаваше всеки един от тях поотделно, те му обещаваха, но после оттегляха обещанията си. Формално пълномощниците бяха уж независими от политически влияния, но всъщност назначаваха се от кмета на града и самите те бяха привърженици на една или друга политическа фракция. Ако се упражнеше натиск върху кмета да отложи финансирането на летището за сметка на други проекти, които биха спечелили повече гласоподаватели, то влиянието върху кмета моментално проникваше и върху пълномощниците. Тези външни влияния три пъти провалиха проектирането и финансирането на нова писта. Мел с горчива ирония си спомни за триетажните обществени паркинги пред летището, които далеч не бяха толкова необходими, както една нова писта, но затова пък те видимо показваха грижите на кметството за своите избиратели.
Накратко Мел описа пред Томилсън ситуацията, като не изпусна политическите нюанси — нещо, което досега никога не бе споменавал освен в частни разговори.
— Бих искал да използувам всичко, което ми разказахте — в гласа на Томилсън се долавяше вълнението на журналиста, попаднал на сензационен материал. — Ще ми разрешите ли?
Дявол знае какво ще стане, ако всичко това се появи в печата, съзнаваше Мел. Представяше си възмутените телефонни обаждания от кметството в понеделник сутринта. Но все някой трябва да каже истината на глас. Обществеността трябва да знае колко сериозно е положението на летището.
— Карайте! — каза Мел. — Сега съм в настроение за такъв разговор.
— И аз усетих това — от задната седалка Томилсън разглеждаше Мел с любопитство. — Сигурно няма да имате нищо против да ви призная, че днес сте в отлична форма. И в момента, и с адвоката, и с жителите от Медоууд. Също както бяхте някога. Отдавна не съм ви чувал да говорите така.
Мел гледаше право пред себе си, изчаквайки да премине един ДС-8, който завиваше вляво.
